Решение по Гражданско дело 967/2018г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ ................./ 06.06.2018г.

гр. Варна

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ХРИСТОВА

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретар МАРИЯНА ИВАНОВА,

като разгледа докладваното от съдия Невин Шакирова

въззивно гражданско дело № 967 по описа за 2018г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на Д.М.М. срещу Решение № 600 от 16.02.2018г. по гр.д. № 13867/2017г. по описа на ВРС, Х-ти състав, В ЧАСТТА, с която на основание чл. 49 вр. чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД е отхвърлен предявения от въззивника срещу Община Варна, представлявана от Кмета Иван Портних, с адрес: гр. Варна, бул. ”Осми Приморски полк” № 43 иск за осъждане на ответника да заплати сумата над 3 500 лева до 8 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се във физически и душевни болки и страдания понесени вследствие на увреждане - „счупена пета метатарзална кост” на дясно ходило, настъпило на 05.08.2017г. вследствие на неизправна настилка на южното стълбище на подлез между бл. № 23 в ж.к. „Чайка“ в гр. Варна в посока Приморски парк, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 05.08.2017г. до окончателното плащане на задължението.

Въззивната жалба е основана на оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено при съществено нарушение на процесуални правила. Изложени са доводи, че присъденото обезщетение е занижено, неадекватно на увреждането, несправедливо и несъобразено на понесените и доказани вреди. Понесените болки и страдания вследствие увреждането са били много силни, а отражението на увреждането в социален и физически аспект – много тежко. Невъзможността да се самообслужва, да помага в процеса на отглеждане на едногодишната си дъщеря, както и в домакинството, да работи, както и да реализира предварително планиран летен сезон се отразило негативно на увредения и в психически аспект. В този смисъл определеното от ВРС обезщетение не е адекватно както на степента на увреждането /средна телесна повреда/, нито отговаря на съдебната практика в подобни случаи. Моли в тази връзка да се отмени решението в обжалваната част, а предявеният иск бъде уважен в пълен предявен размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор на жалбата не е депозиран от въззиваемата страна Община Варна.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание, въззивникът поддържа изразената позиция по спора, като претендира и присъждане на разноски. Въззиваемата страна – оспорва доводите в жалбата. Моли решението като правилно да се потвърди.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Производството пред ВРС е образувано по повод предявени от Д.М. *** осъдителен иск за обезщетение от непозволено увреждане с правно основание чл. 49 вр. 45 вр. чл. 52 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 05.08.2017г. в гр. Варна непозволено увреждане на здравето – счупена пета метатарзална кост на десен долен крайник, в причинна връзка с неправомерно бездействие на служители на ответната община, на които е възложено поддържането и обезопасяването на пешеходните подлези, в причинно-следствена връзка, с което за ищеца са произтекли вреди, изразяващи се във физически и психически болки и страдания, ведно със законната лихва върху главницата от момента на увреждането – 05.08.2017г. до окончателното плащане на задължението.

Фактическите твърдения, на които се основават исковете са следните: на 05.08.2017г., около 16:00 часа в гр. Варна, разхождайки се, ищецът заедно със съпругата си решили да преминат през подлеза до бл. 23 в кв. „Чайка“ в посока Приморски парк. Слизайки по южното стълбище на подлеза, ищецът стъпил на разлепена плочка от положената настилка, в резултат на което ходилото на десния му крак попаднало в пролуката между разлепената и съседната залепена плочка и глезенът му се огънал. Плочката била във видимо цялостно и здраво състояние. Последвал удар и остра болка в ходилото и глезена, която се усилвала неимоверно. При опит да стъпи на десния си крак, болката се усилвала, последвал оток от външната и горната страна на стъпалото. На следващия ден, след преглед в спешно отделение на МБАЛ „Св. Анна“ АД, гр. Варна е поставена диагноза счупена пета метатарзална кост и предписана гипсова имобилизация за пет седмици. Така понесената вреда е следствие от неизпълнение на задължението на ответната община, в качеството й на възложител, да поддържа и ремонтира обектите, посочени в чл. 30, ал. 4 от ЗП, в частност пешеходните подлези. Вследствие неизпълнение на задължението на изпълнителя да обезопаси нарушената конструкция в подлеза, като извърши ремонт, ищецът понесъл вреда, като отговорността за това бездействие е на Община Варна. Като собственик на пешеходните подлези, макар да е възложила ремонта и поддържането на същите на друго лице, ако не е постигнат целения резултат – осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и сигурно придвижване, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди тя носи отговорност. Вследствие на настъпилото увреждане на здравето – фрактура на крака, ищецът понесъл неимуществени вреди – силни болки и страдания от момента на счупването на крайника до обездвижването на същия; изживяни физически и емоционални терзания и неудобства; промяна на ежедневието му в социален аспект – не е можел да помага в домакинската работа в отглеждането на едногодишната си дъщеря; бил е в тежест на съпругата си, която се е грижила за него; пропуснал е време, през което е можел да бъде полезен и пълноценен родител и съпруг; отсъствието му от работа е създало затруднения в работния процес. Моли в тази връзка за осъждане на ответника да заплати исковите суми, ведно с обезщетение за забава от момента на увреждането.

В отговор на исковата молба, Община Варна оспорила иска, в т.ч. факта, че на 15.08.2017г. на посоченото място е съществувала неравност, вследствие на която е настъпила описаната травма. Оспорил е също, че стълбището на подлеза, където се е препънал ищеца представлява такова „препятствие на пътя“, създаващо опасност за движението на пешеходците. Оспорил също причинно-следствената връзка между вредите и поведението на Общината. Посочил е, че пешеходната дейност на физическо лице, в активна зряла възраст следва да се осъществява с нужното внимание. С оглед липсата в конкретния случай на правопораждащите факти на деликтната отговорност, отправил искане за отхвърляне на иска, а евентуално за редуциране размера на претендираното обезщетение.

СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:

От представените медицински документи се установява, че на ищеца е поставена диагноза „счупване на пета метатарзална кост на дясно стъпало“, което е обусловило състояние на временна неработоспособност в периода 07.08.2017г. – 19.09.2017г. При извършения преглед на ищеца на 02.10.2017г. е снета следната анамнеза: оток и болка в става на дясно стъпало, ограничен обем на активните и пасивни движения, като е предписана рехабилитация.

Пред ВРС е проведена СМЕ, заключението на която установява следното: в резултат на травмата ищецът е получил счупване на пета метаталзална кост, обусловило трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за повече от 30 дни. Налице е причинно-следствена връзка между счупването и травмата при пропадане на стъпалото. При счупванията има много силна болка в началото, която след поставяне на имобилизацията бързо намалява и след десетия ден е незначителна. До сваляне на гипсовата имобилизация /в случая на 11.09.2017г./ се ползва помощно средство-патерици за придвижване без да се натоварва крайника и след свалянето й постепенно започва натоварването. По време на имобилизацията не е необходимо ползването на помощ от трети лица при изпълнение на ежедневните функции, налице е само затруднение на двигателната активност. Периодът на пълно възстановяване е около три месеца. Травмата няма трайни последици върху здравето, костта е зараснала. Възможно е да се появява болка при по-големи физически натоварвания и при промяна на времето след време.

По делото са събрани и гласни доказателства, посредством показанията на свидетелите Н.М./съпруга на ищеца/ и Д.Ц.. От същите се установява, че на 05.08.2017г. около 16:00ч. при слизане по подлеза между пазара в кв. “Чайка“ и „Акациите“ ищецът стъпил върху видимо здрава плочка, която всъщност се оказала разлепена, при което кракът му хлътнал и се ударил в ръба на съседната плочка. След медицински преглед на следващия ден било констатирано, че кракът му е счупен, което наложило да бъде имобилизиран за 35 дни. Възстановителният период бил съпроводен с апатия, изолация, емоционален срив, напрежение в семейството, притеснение, че не е в състояние да помага в домакинството и да изпълнява служебните си задължения, притеснения от загуба на работата му. Понастоящем ищецът споделя оплаквания от болки в студено време и при определен тип двигателна активност. Свидетелят Ц. станал свидетел на инцидента с ищеца.

СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 49, ал. 1 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнение на тази работа. Отговорността по чл. 49, ал. 1 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; има обезпечително-гаранционна функция; не произтича от вината на лицето, което е възложило работата. Възникването на тази отговорност е обусловена от установяване на следните предпоставки: че натовареното лице е причинило вредата на пострадалия противоправно и виновно, и то при или по повод на възложената му работа. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, приложение ще намери разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

В конкретния случай няма спор по делото, че Община Варна е натоварена с изграждането, ремонта и поддържането на пешеходните подлези в границите на гр. Варна, по силата на чл. 30, ал. 4 от ЗПътищата.

От съпоставената оценка на събраните по делото гласни доказателства посредством показанията на свидетелите М. и Ц. и от заключението на СМЕ, съдът приема за установено, че на 05.08.3017г. ищецът получил фрактура на долния десен крайник при слизане по южното стълбище на подлеза до бл. 23 в кв. „Чайка“ в посока Приморски парк, вследствие стъпване върху разлепена плочка от положената настилка. Оспореният факт на наличие на разлепена плоча на мястото на инцидента е установен по категоричен начин от показанията на прекия свидетел Ц., кредитирани от съда като обективни и непосредствени. Твърдяният механизъм на настъпване на вредоносния резултат от друга страна е установен от съпоставката на гласните доказателства, които съдът кредитира като обективни и непосредствени със заключението на СМЕ, което приема за компетентно дадено и обективно, като неоспорено от страните. Събраните доказателства в тази връзка обуславят извод, че увреждането е настъпило именно вследствие стъпване върху разлепена плочка от положената настилка в стълбището на подлеза в кв. „Чайка“ в гр. Варна.

Наличието на подлез с нарушена конструкция представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на задълженията на общината по чл. 31 от ЗП. Полученото увреждане на здравето е следствие от лошото състояние на нарушената настилка на пешеходния подлез, резултат от бездействието на служители на въззиваемата община. Именно това бездействие е условие, което с вътрешна необходимост е предизвикало в случая настъпването на телесното увреждане в сферата на ищеца. Ако бездействието на натоварените лица по поддръжката и осигуряване на безопасността не бе налице, т.е. частта от подлеза бе ремонтирана, плочата бе залепена съобразно предназначението й, увреда не би настъпила. И обратно, вредата не би настъпила в сферата на ищеца ако деянието на служителите на въззивника под формата на бездействие, не беше осъществено/беше своевременно преустановено. Налице е следователно релевантната причинна връзка по смисъла на чл. 51, ал. 1, пр. I от ЗЗД, което следва да намери отражение при обезщетяване на вредите. Неоснователни в тази връзка са доводите за наличие на съпричиняване на вредата, обосновани с факта, че пострадалият, осъществяващ „пешеходна дейност“ не е проявил необходимото внимание. Доказателства в подкрепа на тезата за проявено невнимание от страна на увредения не са събрани по делото. Ето защо приема, че с оглед установените конкретни факти, съпричиняване в случая не е налице.

Бездействието на служителите на общината е виновно, доколкото по делото не са установени факти, изключващи вината /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/ и противоправно, като нарушаващо общото правило да не се вреди другиму.

От събраните по делото гласни доказателства, съдът намира за установено на следващо място, че въззивникът изпитал болки от физическата увреда, както и психически и физически дискомфорт.

В обобщение, ВОС приема, че са налице елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД: в пряка връзка с виновното и противоправно бездействие на лицата, на които Община Варна е възложила работа по поддръжка и обезопасяване на пешеходните подлези в града, ищецът понесъл вреди.

При определяне размера на неимуществените вреди, съдът изхожда от критериите за справедливост, визирани в чл. 52 от ЗЗД.

Д.М. е мъж, който към момента на непозволеното увреждане е бил на 31 години. Увреждането не е оставило трайни и неизлечими последици, като оздравителният процес протекъл в обичайни срокове. Травмата е създала затруднение в периода на имобилизацията от 35 дни, но не и невъзможност за предвижване и самообслужване. Неминуемо след инцидента въззивникът е бил социално изолиран и психически изнервен от състоянието, в което се е намирал, а според показанията на свидетелката М. – изпаднал в емоционален срив и чувство за битова и трудова непълноценност. По делото липсват доказателства установяващи изключителен и непреодолим, траен характер на понесените от въззивника емоционални и психологически последици от увреждането. Правилно ВРС е отчел в тази връзка липсата на доказателства за това, претърпените травматични увреждания да са се отразили неблагоприятно върху трудовата заетост на въззивника или да е съществувал реален риск от оставането му без работа, независимо от доказания факт, че същият е изпитвал субективни опасения в тази насока. Недоказано е останало и твърдение, че въззивникът е родител на малолетно дете, както и че семейството е планирало почивка, отменена именно поради непозволеното увреждане на здравето му. С оглед конкретното увреждане, последиците от него, продължителността и интензитета на възстановяването, възрастта на пострадалия и доказаната степен на претърпените физически и емоционални преживявания, съдът намира, че ВРС правилно е определил справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 3500 лева. Този размер е от естество да репарира действително причинените неимуществени вреди, така, както са установени в производството. ВОС съобрази и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. В случая не са доказани претърпени вреди над обичайните, нито такива с трайни и неотстраними последствия - нито като негативно отражение в психиката на ищеца, нито в социалния му дискомфорт или физическо обезобразяване. Поради тези съображения уважаването на исковете за неимуществени вреди в по-голям размер би довело до несъответствие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Така определеното обезщетение се дължи ведно със законната лихва от датата на деликта - 05.08.2017г. до окончателното плащане. За разликата над 3 500 лв. до пълния предявен размер на иска от 8 000 лв., твърдяните вреди са останали недоказани, поради което правилно ВРС отхвърлил иска в тази част.

Като правилно и съобразено с чл. 52 от ЗЗД, решението в обжалваната част следва да се потвърди.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право на разноски. Независимо от представения в тази връзка списък на разноски обаче, искане за присъждане на разноски по делото от Община Варна не е направено в рамките на въззивното производство. Ето защо не са налице предпоставки за произнасяне по разноските пред настоящата инстанция.

Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 600 от 16.02.2018г. по гр.д. № 13867/2017г. по описа на ВРС, Х-ти състав, В ЧАСТТА, с която на основание чл. 49 вр. чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД е отхвърлен предявения от Д.М.М. с ЕГН ********** ***, представлявана от Кмета Иван Портних, с адрес: гр. Варна, бул. ”Осми Приморски полк” № 43 иск за осъждане на ответника да заплати сумата над 3 500 лева до 8 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се във физически и душевни болки и страдания понесени вследствие на увреждане - „счупена пета метатарзална кост” на дясно ходило, настъпило на 05.08.2017г. вследствие на неизправна настилка на южното стълбище на подлез между бл. № 23 в ж.к. „Чайка“ в гр. Варна в посока Приморски парк, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 05.08.2017г. до окончателното плащане на задължението

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване на съобщението за постановяването му, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Преписи от решението да се връчат на страните по делото на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.