Р Е Ш Е Н И Е
№……… /19.03.2018г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при
участието на секретаря ХРИСТИНА АТАНАСОВА, като разгледа
докладваното от съдия Писарова в.т.дело
№112 по описа за 2018г. на ВОС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК.
Постъпила е ВЖ от СП Ф ПАДО ЕООД, дружество регистрирано съгласно законите на
Острови Фарое, рег.№4412, с адрес на регистрация Гардсгота 27, Фарьорски
острови, представлявано от едноличен собственик ПОЛ А ДУЛ УЛСЕН, датски
гражданин, родена на ***г. в Торсхван, с адрес за призоваване в РБ – гр.Варна,
бул.Съборни 27, чрез адв.Кр.О., срещу решение №4651/15.11.2017г., постановено
по гр.дело №3672/2017г. на ВРС, IX състав.
В жалбата се твърди, че
решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че в първоинстанционното
производство е установено наличие на забава от ответника за изпълнение
задълженията му по спогодбата от 05.09.2012г. Съдът неправилно е приел според
въззивника, че последната клауза от споразумението за прихващане е действителна
както, че споразумението не представлява предварителен отказ от упражняване на
бъдещи права. Въззивникът оспорва тълкуването на съда относно уговорката като спогодба
по смисъла на чл.365 от ЗЗД. Твърди, че подписаното споразумение няма характер
на спогодба. Според въззивника такъв характер има подписаното споразумение от 05.09.2012г. по повод уреждане отношенията
на страните след т.дело №791/2012г., ч.т.дело
№175/2012г. и т.дело №425/2012г. на ВОС. Според въззивника споразумението било
подписано за да се осигури изпълнение на задължението на ВАРНА САУТ БЕЙ ЕООД по
спогодбата от трето лице АЙРА ДИВЕЛОПМЪНТ ЕООД за прехвърляне
апартамент на въззивника поради междувременно апортиране на същия в
капитала на трето лице Айра Дивелопмънт ЕООД /без знанието на
ищеца/, страна по спогодбата. Споразумението било подписано и за да избегне
ответника отговорността за неустойка поради неизпълнение на спогодбата от
2012г. Подписването на същото от въззивника е сторено единствено поради страх,
че в противен случай няма да получи собствеността върху апартамента. Прави се довод, че в
споразумението няма направени от страните взаимни отстъпки; че напротив, направеният предварителен отказ от материални и
процесуални права е недействителен. Твърди се, че недействителен би бил предварителния
отказ от право на иск за защита на накърнено материално право доколкото отказ
може да бъде заявен само в рамките на висящ вече процес. Поради това, последната клауза от споразумението /т.3 от същото/ е недействително обещание – поради отказ от права, вкл.
от право на иск. Неправилно съдът е тълкувал „споразумението
за прихващане” от 13.10.2016г. без да отчете
показанията на св.Ани Атанасова, че този документ е
подписан непосредствено преди изповядване на сделката и като условие за
сключването и. Клаузите от това споразумение изобщо не са обсъждани според въззивника, а същото е изготвено предварително от Варна
Саут Бей и Айра Дивелопмънт ЕООД без да е налице
индивидуално договаряне. Поддържа се и твърдението,
че е
налице липса на съгласие на купувача по сделката с това споразумение тъй като е
подписано от пълномощник адв.О. в деня на изповядването без съгласуване с
купувача – упълномощител.
Прави се довод, че
тази клауза е нищожна поради липса на съгласие, а също така и поради нарушаване на добрите
нрави. Налице е и договаряне във вреда на представлявания – поставено е
некоректно условие за прехвърляне собствеността върху апартамента. Невярно е
заключението на съда, че ищецът бил одобрил споразумението поради липса на
оттегляне на пълномощното. Представеното пред ВРС пълномощно за адв.О. дава
точно определени лимитирани права като в него не е
предоставено право на упълномощения да подпише споразумението
и отказа от
реализиране на бъдещи права на упълномощителя. Съдът обаче неправилно е
анализирал не това пълномощно, а друго от 30.11.2011г., представено с исковата
молба. Това пълномощно според въззивника дава единствено процесуални права на
пълномощника във връзка с образуваното съдебно производство. По отношение на
дадените други правомощия с това пълномощно се излага, че същото е подписано
през 2011г., преди сключване на спогодбата от 2012г., по която се претендира
неустойката, поради което няма отношение към отказа от това право. Съдът
неправилно е извършил разширително тълкуване съдържанието на това пълномощно. С
оглед на изложеното въззивникът претендира отмяна на решението като неправилно
и незаконосъобразно. Претендират се сторените разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на ВЖ от насрещната страна
ВАРНА САУТ БЕЙ ЕООД, ЕИК 148138446, представлявано от В.Г.Н., за
неоснователност на същата. Въззиваемата страна счита постановеното решение на
ВРС за законосъобразно и правилно. Правилно съдът е приел, че тъй като
вземането за неустойка е било възникнало, ликвидно и изискуемо, то отказът на
въззивника от бъдещите му претенции за неустойка не е недействителен. Правилни
са съжденията на съда и във връзка с възможността за извършване на всякакви
разпоредителни действия с това вземане, вкл. чрез спогодба. Споразумението от
13.10.2016г. представлява именно спогодба според въззиваемия. Споразумението е
действително и обвързва страните по него. Във връзка с твърденията за нищожност
на клаузата от споразумението поради
липса на съгласие и противоречие с добрите нрави, подписването му поради принуда, страната твърди, че ищецът е въвел пред ВОС ново
основание за нищожност, а именно противоречие с добрите нрави, поради което същото не следва да бъде обсъжано от въззивния съд. Оспорват се
твърденията на пълномощника на въззивника, че не е имал време да съгласува
споразумението с доверителя си. Неоснователни са твърденията и за подписването
му под заплаха по смисъла на чл.30 ЗЗД. Неоснователно се твърди че е
възражението, че пълномощникът подписал споразумението, не е имал представителна власт. Валидността на извършената разпоредителна
сделка чрез адв.О. не е оспорена от управителя на дружеството незабавно след узнаването.
Според въззиваемата страна, смущаваща е позицията на пълномощника, че е
действал в противоречие с правата на доверителя си. В заключение се твърди, че жалбата е неоснователна, а постановеното от
ВРС решение – правилно и законосъобразно, поради което се иска същото да бъде
потвърдено ведно с присъждане разноските за въззивната инстанция.
В съдебно заседание
въззивникът чрез адв.О. поддържа въззивната жалба. Претендират се сторените по
делото разноски.
Въззиваемата страна, чрез адв.Д. и адв.П., оспорват
жалбата на изложените в отговора основания. Не се претендират разноски.
За да се
произнесе по жалбата съдът съобрази, че производството е било образувано по
искова молба на „Сп/ф
Падо” ЕООД, регистрирано във Фарьорски острови с рег.№4412, с адрес Гардсгота
№27, Fo-160, Аргир, община Торсхавн, с управител Пол А Дул Улсен, гражданин на
Дания, роден на ***г. в Торсхавн, с
правно основание чл.92 ЗЗД, за осъждане
на „Варна саут бей”ЕООД, ЕИК 148138446,
да заплати на ищеца сумата от 11 859.63 евро, представляващи неустойка за периода 01.07.2014г. – 13.10.2016г. по чл.9 от Договор
за спогодба от 05.09.2012г., дължима поради забавено,
след гратисния шестмесечен срок от падежа,
изпълнение на задължението на ответното дружество за прехвърляне собствеността
върху апартамент №16 в комплекс „Варна саут бийч рездънс” в м.Карантината,
кв.Аспарухово, гр.Варна, предхожано от изграждане и въвеждане в
експлоатация на жилищната сграда, която неустойка е формирана като уговорения
максимум от 10% от дълга за периода, ведно
със законната лихва върху неустойката от предявяване на иска на 21.03.2017г.
до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че с ответника и други правни субекти,
били страни по облигационни правоотношения по финансиране и изграждане на
жилищна сграда и продажба и препродаване на имоти в комплекс
„Варна саут бийч рездънс” в м. Карантината, кв.Аспарухово. За уреждане на част
от възникналите отношения бил подписан на 05.09.2012г. договор за спогодба. С
чл.3 „В” от същата
страните по делото, вкл. трети лица, се уговорили, че
„Варна саут бей” ЕООД се задължава към „Сп/ф Падо” ЕООД, вместо връщане на
получена по предходни прекратени договори за покупко-продажба на
имоти от 26.11.2007г. и от 25.04.2007г. парична сума,
ищцовото дружество да получи в собственост апартамент №16 в комплекса, а
ответното дружество да изгради и въведе в експлоатация сградата
и да прехвърли жилището на ищеца -търговец в срок до
30.12.2013г. С чл.9 от договора за спогодба било уговорено
още, че при неизпълнение на цитираното задължение от „Варна саут бей” ЕООД, в
гратисен срок до шест месеца от падежа, в полза
на ищеца ще се следва неустойка за забава в размер на 0.1% на ден от сумата по
т.4 от спогодбата, но не повече от 10% от общата сума по т.4 в
размер на 118 596.33 евро. Ищецът твърди, че ответникът не изпълнил
задълженията си нито на падежа, нито в гратисния срок, а много по-късно, поради което считано от 01.07.2014г. изпаднал
в забава като дължал претендираната неустойка. Окончателно ответникът финализирал всичките си
задължения на 13.10.2016г. с прехвърляне на ищеца собствеността върху жилището,
като се претендира исковата неустойка в размер на 10% от продажната стойност. Твърди също, че върху това му вземане се
дължи и законна лихва от предявяване на иска.
Отделно
от това, във връзка с отговора на ответното дружество,
ищецът възразява, че на 13.10.2016г., в деня на придобиване
собствеността врху жилището, между страните по делото било подписано
„споразумение за прихващане”, с клауза от което страните декларирали
окончателно уреждане на отношенията между тях и отказ от правото на бъдещи
спорове, произтичащи от предходното споразумение от 2012г. Тази
клауза ищецът счита за нищожна, поради противоречие със законовата забрана за
предварителен отказ от права както и поради липса на съгласие за
подписване на спогодбата от представлявания, т.е. липса на представителна власт
за адв.О.. Твърди се още, че спогодбата от 13.10.2016г. е била подписана
от ищцовото дружество поради упражнена от представители на ответното дружество
„принуда”, изразяваща се в отказ да бъде сключен окончателен договор, ако не
бъде подписана спогодбата. Спогодбата за
подписана от адв.К.О. без представителна власт.
В
срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен
отговор, в който не оспорва сключването на договора за спогодба от
05.09.2012г. с твърдяното от ищеца съдържание; не оспорва изпълнението на задължението
си по чл.3 „В” от
сделката на 13.10.2016г. за прехвърляне собствеността върху ап.16 на дружеството Сп/ф Падо ЕООД. Оспорва основателността на исковете като
твърди, че не е налице виновна забава за изпълнение на задълженията му по
споразумението от 2012г., а същото се дължало на апорт на сградата в
капитала на трето дружество;
забавено въвеждане в експлоатация поради промяна инвестиционните намерения на
част от бъдещите собственици; липса на готовност на ищеца за сключване на
окончателен договор (липса на изискуеми пълномощни и декларации). Твърди, че
на 13.10.2016г., в деня на придобиване собствеността върху
жилището, между страните било подписано „споразумение за прихващане”, с клауза
от което страните декларирали окончателно уреждане на отношенията помежду
си и отказ от предявяване на спорове за
изпълнението на договора. Тази клауза ответникът счита за
действителна, обвързваща страните, тъй като урежда вече
възникнали между тях материални отношения, евентуално тъй като съдържа воля на
ищеца за „опрощаване”. Допълнително
ответникът релевира, че евентуалната неустойка следва да
се дължи по 1/2 на ищеца и на управителя, но в качеството му на физическо
лице, тъй като и двамата били страни по договора от 2012г. Оспорва допустимостта на претенцията за законна лихва върху
неустойка за забавено изпълнение. Във връзка с
възраженията на ищеца, че при подписване на споразумението от 2016г. е
упражнена принуда, че липсва съгласие, ответникът счита същите за
неоснователни.
Въззивният съд, въз основа на
събраните от първата инстанция доказателства, доводите и възраженията на
страните и в пределите на въззивното обжалване, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Депозираната
ВЖ е редовна – подадена от надлежна страна, в
преклузивния срок, при спазване разпоредбите на чл.260 и сл. от ЗЗД. С
ВЖ не се правят нови доказателствени искания нито се навеждат нови факти и
възражения по иска. Всички доводи и твърдения са изложени
подробно пред ВРС с отговор на исковата молба и становища в съдебно заседание.
Въпреки посочване във въззивната жалба на ново основание за нищожност на клауза
от споразумението, подписано на 13.10.2016г.
/л.41/, а именно „противоречие с добрите нрави”, то не е налице промяна в
твърдяните факти и обстоятелства от ищеца,
сега въззивник. Правната квалификация на едно или друго твърдение на страната е
предмет на правораздавателната дейност на съда при разглеждане на спора. Освен
това, въззивният съд е длъжен и служебно да вземе предвид установено от него противоречие
с императивна правна норма, в частност противоречие с основните начала на
правото, обичая и морала, което именно обезпечава правораздавателната му
дейност по арг. от чл.5 от ГПК. Твърдяното противоречие с добрите нрави, а
именно липсата на възможност за съгласуване с упълномощителя условието за
подписване на сделката, е въведено надлежно в процеса и по отношение на същото
съдът е разпределил доказателствената тежест по реда на чл.154 ГПК. Поради това
въззивният съд намира, че не се касае за нов предмет на доказване, въведен едва
с ВЖ, респ. не се налага промяна в доклада на първата инстанция. Ново твърдение, но без излагане на конкретни факти и обстоятелства е
възражението за недействителност на подписаната т.3 от споразумението от 2016г.
поради договаряне във вреда на представлявания. Независимо от това, въззивният
съд по повод възражението срещу липсата на представителна власт за подписване
на споразумението от пълномощника адв.О., следва да разгледа действителността
на клаузата в т.3 от същото. Възражението по чл.40 от ЗЗД тъй като представлява
ново основание за недействителност на клаузата, въедено с ВЖ, въззивният съд не
ще обсъжда по арг. от чл.266 ГПК.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част като по отношение правилността му е обвързан
от оплакванията във въззивната жалба.
Решението на ВРС е
валиден и допустим съдебен акт.
Основния въпрос,
повдигнат с въззивната жалба е относно действието на клаузата от споразумението
от 13.10.2016г. за преустановяване занапред на всякакви спорове във връзка или
по повод изпълнението на спогодбата от 2012г. между страните. Не се спори, че
са налице подписаните две споразумения от 2012 и 2016г. във връзка с уреждане отношенията
между страните по повод предходни предварителни договори за продажба от 2007г.;
не се спори, че ответното дружество е изпълнило задълженията си по т.4 В от
първото по време споразумение /2012г./. Спорът е относно действителността на
включената във второто споразумение клауза на т.3 с правопогасяващ ефект по
предмета на делото за неустойка за забавено изпълнение задължението на
продавача по т.4”в” от споразумението от 2012г.
За да се произнесе по
повдигнатите с въззивната жалба въпроси, въз основа на събраните в първата
инстанция доказателства, въззивният съд намира следното:
Предмет на предявения
иск е претенция за договорна неустойка за забавено изпълнение задължението по споразумение от 05.09.2012г., на
основание т.9 от същото и съгласно чл.92 ЗЗД.
Въззивният съд намира за установено поетото и изпълнено
от ответника ВАРНА САУТ БЕЙ ЕООД задължение по т.4”в” от споразумението от
05.09.2012г., именувано спогодба, с прехвърляне собствеността на уговорения
обект – апартамент №16 в сграда с идентификатор №10135.5506.467.8.16, находяща
се в гр.Варна, ул.Южен залив №4, 5 етаж, с нот.акт
№126, том първи, рег.№3601, дело №120 от 13.10.2016г. на нотариус Я.Н.,
рег.№011 в НК /на л.8 по делото/ от АЙРА ДИВЕЛОПМЪНТ ЕООД, чийто едноличен
собственик е Варна саут бей ЕООД, на ищеца СП/Ф Падо, представлявано от Пол А
Дул Улсен, действащ чрез пълномощника си адв.О.. По изпълнението на договора не
се спори.
Въззивният съд споделя наличието на обективно основание
на ищеца за търсене на неустойка по т.9 от същото споразумение поради забавено
изпълнение задължението на Варна саут бей ЕООД тъй като ответникът не е
ангажирал доказателства, които да установяват форсмажор или други обстоятелства
от значение за отпадане договорната му отговорност. Видно е, че при уговорка за
прехвърляне собствеността на жилището до 30.12.2013г., а и в гратисния срок от
шест месеца, задължението не е било изпълнено. Прехвърлянето на жилището на
ищеца е факт видно от приложения нот.акт №126/13.10.2016г. на нотариус Я.Н.,
едва на 13.10.2016г. Това означава, че основанието за търсене на мораторна
неустойка, предвидена в т.9 от спогодбата, е осъществено.
Независимо от това, съдът намира, че с представеното от
ответника допълнително споразумение
/”споразумение за прихващане”/, подписано от страните на 13.10.2016г.,
същите са постигнали съгласие да преустановят всякакви спорове занапред във
връзка с изпълнението на спогодбата от септември 2012г. като да считат
отношенията си изцяло уредени. Съдът споделя изцяло изводите на
първоинстанционния съд за действителността и правопогасяващия ефект на
уговорката в т.3 от споразумението за прихващане спрямо предявеното по съдебен
ред право на неустойка. Възраженията на ищеца, сега въззивник, за
недействителност на клаузата от споразумението, въззивният съд намира за изцяло
неоснователни по аналогични съображения на изложените от районния съд, поради
което препраща към мотивите на първоинстанционния акт, на основание чл.272 ГПК.
Съгласно т.3 от споразумение от 13.10.2016г. /л.41 по
първоинстанционното дело/, „с подписване
на нот.акт всички отношения между страните, произтичащи или свързани със
спогодбата от 05.09.2012г., ще се считат изцяло и окончателно уредени. Страните
заявяват, че с подписването на акта нямат и няма да имат з в бъдеще никакви
други претенции една към друга, произтичащи и/или свързани със спогодбата и/или
с нейното прекратяване, вкл.но не само претенции за заплащане на каквито и да
било неустойки, лихви за забава и обещетения; претенции за разноски, данъци,
такси, разходи, изобщо претенции за заплащане на суми от каквото и да било
естество и на каквото и да било основание, и доколкото разполага с такива
претенции, изрично се отказват от тях и с подписване на споразумението тези
претенции се погасяват”.
Съдът намира, че на първо място волята на страните е ясно
и недвусмислено изразена и същата изрично касае претенциите, произтичащи от
изпълнението на спогодбата от 2012г., и конкретно правото на неустойка. На
второ място, ищецът не е установил правоунищожителните си възражения за
подписване на спогодбата под въздействие на заплаха и принуда. От разпитаните
пред ВРС свидетели на двете страни, не се установява при подписване на
спогодбата от 2016г. пълномощникът на купувача СП/Ф Падо, адв.К.О., да е
подписала същата поради внушен и основателен страх. За да е налице
заплашване по смисъла на чл.30 ЗЗД, водещо до унищожаемост на договора, е
необходимо да е осъществено въздействие върху психиката на едната страна.
Последната следва да е била принудена от другата страна, или от трето лице да
сключи договора, чрез използване на средства за психическа принуда, водещи до
изявяване на воля по договора, изтръгната по непозволен начин – чрез създаване
на страхови представи, имащи за предмет живота, здравето, честта или имуществените
интереси на страната по сделката. При произнасяне по това основание за
унищожаемост, е необходимо да се изясни дали няма данни за обективно наличие на
обстоятелства, които сами по себе си могат да предизвикат страхови представи у
една от страните по договора. Съдът намира, че въз основа на
показанията на св.Атанасова /на ищеца/ не се установява излизане на отношенията
при подписване на споразумението на 13.10.2016г., извън нормалните преговори по
сделката. По отношение на „караниците и разправиите” през предходния ден на
сделката, свидетелката няма преки и непосредствени впечатления, а същите са
препредадени от пълномощника по делото адв.О., поради което съдът не кредитира
в тази част показанията. Като заключение, от съпоставката на свидетелските
показания, не се установява при подписване на споразумението адв.О. да е
действала под напрежение и у нея да са създадени страхови представи за нея или
интересите на доверителя и.
От друга страна, не се установява и липсата на съгласие
за сделката, а така също и липсата на представителна власт за пълномощника адв.О..
Впрочем липсата на съгласие не е обективирано по друг начин /например при липса
на насрещни съвпадащи волеизявления/, а чрез въведените вече твърдения за
заплаха/принуда/ и липса на представителна власт. Преди всичко, съдът отчита,
че при прехвърляне на собствеността на жилището на ищеца на 13.10.2016г., същия
е действал чрез надлежно упълномощен представител по чл.37 ЗЗД. Съдът намира,
че пълномощникът е действал в рамките на учредената му представителна власт и
при подписване на споразумението.
Съгласно чл.39 от ЗЗД, обемът на представителната власт
на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което
упълномощителят е изявил. В тази връзка е представено от ищеца и пълномощното,
въз основа на което е изповядана сделката по продажбата както и ползвано при
подписване на „споразумението за прихващане” от 2016г. /на л.58 по делото/
Представеното пълномощно с нот.заверка подписа на Пол а Дул Улсен в лично
качество и като управител и представляващ купувача СП/Ф Падо, чудестранно
юридическо лице, регистрирано по законите на Фаорски острови установява, че
същото предоставя най-широка представителна власт на адв.О. и адв.Владимиров
както и изрично представителна власт за извършване на разпоредителни сделки,
вкл. с конкретно посочване на процесната сделка. Обстоятелството, че в т.1 са
включени общите правомощия и представителна власт пред неограничен кръг от
субекти – физически лица, юридически лица, органи и институции, не оставя
впечатления за ограничения в представителството. Нещо повече, в т.2 от същото
пълномощно, изрично е вписано съгласие на представлявания Дул Улсен да бъде
закупен посочения имот –апартамент №16 – при цена и при условия каквито
пълномощникът намери за добре. В тази връзка въззивният съд намира за
необходимо да отбележи, че първоинстанционния съд не е обсъждал друго
пълномощно - това от 2011г., приложено с исковата молба, а е мотивирал изводите
си за наличие на широка представителна власт за пълномощника и с другото
представено по делото пълномощно, което не е било оттеглено и е било валидно
към датата на подписване на споразумението. Същото с оглед характера на
споразумението от 2016г., отговаря и на изискването за форма, за която не се
изисква нотариално удостоверяване по
арг. от чл.37 от ЗЗД. От значение за обема на представителната власт е волята
на упълномощителя, обективирана в акта за учредяване на доброволното
представителство. При тълкуване на тази воля приложение намират разпоредбите на
чл.44 и чл.20 ЗЗД. Според практиката на ВКС,
изразена в решение №67 от 30.07.2014 г. по т.д. №1843/2013 г. на ВКС, II т.о. и
решение №137 от 25.06.2010 г. по т.д. №888/2009 г. на ВКС, II т.о., която съдът споделя, разпоредбата на чл.20 ЗЗД изисква при тълкуването
на договорите да се търси действителната обща воля на страните. Отделните
уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. Приема се, че съобразно разпоредбата
на чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната
обща воля на страните. Въззивният състав намира, че първоинстанционния съд
именно в тази връзка е обсъждал пълномощното от 2011г. наред с това от 2016г.,
а не е извършил погрешна преценка на събрания доказателствен материал. В случая
са налице както общо пълномощно, така и пълномощно, съдържащо белезите на общо
и на изрично такова. От цялостното поведение на страните – подписаните
споразумения и пълномощни е очевидно, че приоритетен интерес за ищеца е
придобиване собствеността върху жилището по споразумението от 2012г., за което
не се спори, че в крайна сметка е получил. За постигане на тази цел именно на
пълномощника са дадени най-широки правомощия при договарянето. /т.3 и т.4 и т.5
от ТР №5/2014г. на ОСГТК на ВКС/ Когато упълномощителят не е ограничил
представителната власт, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата
на чл.44 ЗЗД и чл.20 ЗЗД ясно и еднозначно е изразил волята си за разпореждане
със свое имущество чрез пълномощника, то следва да се приеме по арг. от чл.39
ЗЗД, че представителната власт включва възможността на пълномощника да избира и
да договаря във всяка една от тези насоки, вкл. по своя преценка да включи или
изключи от обема на представителната власт определени разпоредителни действия,
вкл. отказ от права. В цитираното тълкувателно решение са посочени и
съответните механизми за защита на упълномощителя срещу действия на
пълномощника против неговия интерес. Съобразно същото тълкувателно решение,
единствено мнимо представлявания може да се позове на недействителността по
чл.42, ал.2 ЗЗД /действия без представителна власт/. Другата страна по договора
/по договор за поръчка/, която не може да го потвърди, няма и право,
респ.правен интерес да се позове на недействителността; още по-малко право има
третото лице, с което е договаряно. При завеждане на иска, съответно
упражняване възражението срещу валидността на извършеното представителство при
подписване на споразумението от 2016г., пълномощникът се е легитимирал отново с
пълномощното от 2011г., при липса на изрично изявление на упълномощителя по
повод пълномощното при сключване на договора. Съгласно т.2 и т.3 от решението,
на недействителността по чл.42, ал.2 и чл.40 ЗЗД може да се позове единствено представлявания или
универсалните му правоприемници. В този смисъл, позоваването от представителя
на ищеца на тази недействителност, е неоснователно.
По отношение ефекта на извършения отказ от право на неустойка
и други вземания във връзка с спогодбата от 2012г., съдът споделя доводите на
първата инстанция. Доколкото, правото на неустойка е било възникнало, считано
от изтичане сроковете по т.9 от спогодбата от 05.09.2012г. /л.7/, то титулярът
на това вземане е могъл валидно да се разпорежда с него по повод на
осъществената сделка. Взуемането за неустойка е било ликвидно и изискуемо. Не
се касае за отказ от бъдещи или евентуални права, не се касае и за отказ
съгласно чл.108 от ЗЗД – чрез опрощаване, в който случай следва да е налице
конкретизиране на вземането. Касае се споразумение /независимо от некоректното
наименование/ подобно на спогодбата съгласно чл.365 ЗЗД. Изявленията,
че със споразумението са уредени отношенията между страните и нямат претенции
една към друга сочат на разрешаване на спора между тях. Отказът
от съществуващи субективни права, вкл. правото на
неустойка по спогодбата от 2012г., е посочено изрично /макар и без номинал/,
поради което в случая спогодбата включва и отказ от субективно право. Тъй като
последното е било възникнало и валидно към този момент, то постигнатото
споразумение не е нищожно и поражда действие. Изрично в същото е посочено, че
съществуващите към този момент права се погасяват. Именно тази претенция, до
подписване на споразумението на 13.10.2016г., е предмет на предявения иск. При
изрично направен отказ от това право, съдът достига до извод за неоснователност
на предявения иск.
Поради достигане до идентични правни изводи с тези на
първата инстанция, решението на ВРС следва да бъде потвърдено.
Разноски за производството се следват на въззиваемата
страна, но видно от изявленията на пълномощниците в съдебно заседание, не се
претендират такива. Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4651/15.11.2017г., постановено по гр.дело №3672/2017г. на
Варненски районен съд, IX състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1 месечен срок от
връчване препис от същото на страните с касационна жалба пред ВКС съгл.чл.280
ГПК.
Решението да се отрази в регистъра по чл.235, ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: