Р Е Ш Е Н И Е

№ ……..……./……….……..

гр. Варна

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на шести юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Станчева ЧЛЕНОВЕ: Иванка Дрингова

мл.с-я Неделина Маринова

при секретар Светлана Тодорова като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева въззивно гражданско дело № 963 по описа за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М.О.А., чрез процесуалния му представител адв. В. против решението на Варненския районен съд, постановено на 27.02.2017г. по гр.д. № 3000/2016г. и с което са отхвърлени предявените от въззивника против „Градски транспорт“ ЕАД искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът има право да ползва допълнителен платен годишен отпуск за 2013г. в размер на 2 работни дни и за 2014г. в размер на 5 работни дни, на основание чл.357 КТ вр. чл.2 т.28 и чл.4 ал.2 от НОВЕКУДПГО и за заплащане на сумата от 727.08 лева, претендирана като дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в периода м.07.2015г. – м.12.2015г., на основание чл.262 ал.2 КТ, както и въззивникът е осъден да заплати на ответника съдебно-деловодни разноски.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението, основани на доводи за направата на изводи от съда в противоречие с материалния закон и установеното от доказателствата. Сочи, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.176 КТ и е приел, че непрехвърленият отпуск за следваща календарна година се погасява еx lege, както и е не е съобразил установеното по делото, че искането за ползване на процесния отпуск е направено от въззивника своевременно, но незаконосъобразно не е било уважено от работодателя. Оспорват се и изводите на първоинстанционния съд относно претенцията за заплащане на положен извънреден труд. Твърди се, че при определяне размера на положения извънреден труд следва да намери приложение и разпоредбата на чл.9 ал.2 от НСОРЗ, в каквато насока е налице и задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК. Изложени са и доводи по съществото на спора.

Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт и да уважи предявените искове.

В с.з., чрез процесуален представител жалбата се поддържа. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Градски транспорт“ ЕАД, в който жалбата се оспорва като неоснователна. По същество се пледира за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

При извършената проверка по валидността на решението, съобразно чл.269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Предявени са искове с правно основание чл.124 ГПК вр. чл.357 КТ и чл.262 ал.2 КТ.

В исковата си молба въззивникът М.О. е изложил твърдения, че работи в ответното дружество „Градски транспорт“ ЕАД на длъжност „водач на автобус“, считано от 24.03.2011г. Сочи, че на основание чл.2 т.28 от Наредбата за определяне видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск /НОВРКУПГО/ има право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на минимум 5 работни дни. Въпреки това работодателят отказва да му разреши ползването на този отпуск през 2013г. и 2014г., като не е включил същите в графика на отпуските, поради което и не е бил отлаган по реда на чл.176 КТ. Със заявление от 12.08.2015г. е поискал да му бъде осигурено ползването, но същото не е уважено. След сезиране на Инспекцията по труда – Варна през м.януари 2016г. му е било разрешено ползването на такъв, но за 2015г., а през м.ноември 2015г. му е разрешено и е ползвал 3 работни дни от отпуска за 2013г. С молба от 05.10.2015г. е уведомил работодателя си, че на основание чл.176 ал.3 КТ определя времето, в което ще ползва полагаемият му се за 2013г. и 2014г. платен допълнителен отпуск, но поради отказ да му бъде разрешен това не е сторено. В резултат на това твърди, че към настоящия момент има право и неизползван допълнителен платен годишен отпуск в размер на 2 работни дни за 2013г. и 5 работни дни за 2014г., които ответникът ги оспорва. С оглед на това е предявил и иска си за приемане за установено, че има правото да ползва този отпуск.

Изложени са и доводи, че в периода м.юли 2015г. – м.декември 2015г. ищецът е положил извънреден труд, който не е отчетен и заплатен, като съгласно допуснатото по реда на чл.214 ГПК изменение общия брой часове през този период, за които се претендира, че е работил над законоустановената продължителност на работното време е 87.23 часа. Поради това счита, че му се дължи допълнително възнаграждание, което съобразно клаузите на КТД възлиза 727.07 лева.

В срока по чл.131 ГПК исковете са оспорени като неоснователни с възражения, че полагаемият се допълнителен платен годишен отпуск за 2013г. и 2014г. е погасен, тъй като същият не е използван в годината, за която се полата и не и бил отлаган по реда на чл.176 КТ, а към датата на предявяване на иска е погасен и по давност. Относно претенцията за заплащане на извънреден труд са наведени доводи, че за заеманата от ищеца длъжност е установено сумарно отчитане на работното време, както и че всичкият положен от него извънреден труд за исковия период е отчетен и заплатен.

Съдът, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания по правилността на решението, становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Липсва спор, респ. наведени в жалбата оплаквания относно приетото за установено от първоинстанционния съд, а именно, че страните са в трудови правоотношения, като въззивникът заема длъжността „водач на автобус“, че работата се изпълнява на смени, както и че същият има право на 22 дни платен годишен отпуск, уговорен в трудовия договор и на по 5 работни дни допълнителен платен годишен отпуск, на основание чл.2 т.28 от НОВРКУПГО. Последният е регламентиран и в КТД, действащ в дружеството за 2014-2015г.

Установено е от ангажираните по делото доказателства, в частност заключение по ССЕ от 27.09.2016г. и писмо на ИТ изх. № 225930/09.12.2015г., и това, че в рамките на 2013г. и 2014г. допълнителният отпуск не е ползван, както и че същият въобще не е бил включван в графика, изготвян от работодателя на основание чл.173 КТ /ред. ДВ, бр. 18 от 2011 г./. Поради тази причина и този отпуск не е бил отлаган по реда на чл.176 КТ, при условията на тази разпоредба, в редакцията й към този период /ДВ, бр. 18 от 2011 г./. Така, от заключението и представените като доказателства по делото заповеди на работодателя е видно, че през 2013г. въззивникът е ползвал 12 р.д. от редовния отпуск за тази година, като по график са прехвърлени 10 р.д., разрешени и ползвани през 2014г. През 2014г. са ползвани и 15 р.д. от отпуска за 2014г., а останалите 7 р.д. от редовния отпуск – през м.февруари 2015г. /Заповед № 87221/2015г./.

С молба от 12.08.2015г. въззивникът е уведомил работодателя се, че полагаемият му се отпуск по чл.2 т.28 от НОВРКУПГО за 2013г. и 2014г. не му е бил начисляван, поради което и е поискал да му бъде осигурена възможност да го ползва. Впоследствие е депозирана нова молба, вх.№ 2240/05.10.2015г., съдържаща и уведомление по см. на чл.173 ал.9 КТ /ред. ДВ бр.54/2015г./, с което е определил, че желае да полза следващият му се за тези две години допълнителен отпуск в периода от 01.12.2015г. – 10.12.2015г. Не се спори, че в този период въззивникът не е ползвал отпуск. Съгласно Заповед № 89221/17.11.2015г. му е било е разрешено и е ползвал 3 дни допълнителен платен годишен отпуск, с посочване в заповедта, че това е отпуск за 2014г.

Спорното в настоящия казус е дали въззивникът е загубил правото си на допълнителен платен годишен отпуск за 2013г. и 2014г. поради непрехвърлянето му съобразно изискванията на чл.176 КТ /ред. ДВ бр.54/2015г./, респ. погасен ли е същият по давност.

Действително, с нормата на чл.176 ал.1 КТ /ред. ДВ бр.18/2011г./, действаща към релевантния период е предвидено, че при производствена необходимост работодателят може да отложи ползването на не повече от 10 работни дни от платения годишен отпуск за следващата календарна година. Такава възможност, при запазване ограничението от 10 работни дни е дадена и на работника, съгласно разпоредбата на ал.2, като в ал.3 е въведено и ограничението, че общо отложения от работодателя и работника отпуск също може да е до 10 работни дни.

Законодателят не е предвидил изрична санкция за остатъка от отпуска, който не е ползван през годината, за която се полага и надвишава лимита от 10 дни по чл.176 КТ. По-конкретно, липсва разпоредба сочеща, че правото за този отпуск се преклудира /„губи“/. В същото време, граматическото тълкуване на разпоредбата на чл.176а КТ сочи на извода, че погасяването на правото на отпуск по давност с изтичането на две години от края на годината, за която се полага се прилага за целия неизползван отпуск, без значение на причината, поради която не е бил ползван. Това важи и за отложения отпуск по чл.176 ал.1 и 2 КТ /ред. ДВ, бр.18/2011г./, полагащ се до 2015г.

Ето защо, настоящият състав намира, че по отношение на неизползвания отпуск за 2013г. и 2014г. важи единствено тази погасителна давност, без значение каква част е била прехвърлена за следващата година съгласно изготвения от работодателя график. Още повече, че в настоящия случай полагаемият се на въззивника допълнителен платен годишен отпуск от по 5 работни дни за всяка една от двете години въобще не е бил начисляван /признаван/ от работодателя и включван в графика по чл.173 КТ, поради което и дори да се възприеме тезата, че неизползваният остатък над прехвърлените 10 дни се губи, то това не следва да важи и за невключения по вина на работодателя в графика полагаем се допълнителен отпуск по чл.2 т.28 от НОВРКУПГО.

Следователно, въззивникът е имал право да ползва допълнителния си отпуск от 5 работни дни за 2013г. до края на 2015г., а този за 2014г. – до края на 2016г.

Съгласно коментираните по-горе писмени доказателства /молби, изходящи от въззивника и Заповед № 89211/17.11.2015г./ до м.11.2015г. полагаемият се допълнителен отпуск не е ползван. Със Заповед № 89211/17.11.2015г. е разрешено ползването на 3 дни от допълнителния отпуск, като изрично е посочено, че е от отпуска за 2014г. Молба, в която въззивникът изрично да е посочил, че разрешеният с тази заповед отпуск е за 2014г. по делото не е представяна. С молбата си от 05.10.2015г. въззивникът е поискал разрешаването на неизползвания допълнителен отпуск и за двете години, като на основание чл.176 ал.3 КТ е определил и времето, през което да ползва тази отпуска. Очевидно е, че работодателят не се е съобразил с този период, а е разрешил ползване на част от него през м.ноември. Ето защо, съдът приема, че е недопустимо работодателят едностранно и в ущърб на работника да определя за коя от двете години е разрешеният отпуск по заповедта от 17.11.2015г., а следва да намери общото правило, че се ползва по-стария. В противен случай би се стигнало до принудително погасяване по давност, което е в нарушение на общия принцип за добросъвестност, залегнал в нормата на чл.8 ал.1 КТ.

Това обуславя и извода на съда, че неизползвания допълнителен платен годишен отпуск от въззивника за 2013г. е в размер на 2 работни дни, а за 2014г. – в размер на 5 работни дни. По отношение на първия обаче, в края на 2015г. е изтекла предвидената в чл.176а КТ погасителна давност, поради което правото да ползва същия е погасено. Отправеното уведомление по чл.176 ал.3 КТ не прекъсва тази давност. Такава последица не настъпва и поради това, че работодателят не е разрешил ползването в определения от работника период. А такова разрешение, по арг. от разпоредбата на чл.173 ал.1 КТ безспорно е необходимо условие за реалното ползване на отпуската. Доколкото в КТ липсват изрични разпоредби относно спирането и прекъсването на този срок, то съответно приложение следва да намерят разпоредбите на общия институт на давността, регламентиран в ЗЗД. Затова и на основание чл.116 б.“б“ ЗЗД прекъсване е налице само по отношение на давностния срок досежно отпуската за 2014г. – исковата молба за признаване правото на този отпуск е депозирана на 17.03.2016г., към който момент срокът по чл.176а ал.1 КТ не е изтекъл.

Гореизложеното обуславя и крайния извод на съда, че предявеният иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.357 КТ е основателен само за претендирания допълнителен платен годишен отпуск за 2014г. в размер на 5 работни дни.

По иска за заплащане на извънреден труд:

На основание чл.142 ал.2 КТ със Заповед № 179/30.12.2014г. на изпълнителния директор на „Градски транспорт“ ЕАД е въведено сумарно изчисляване на работното време за определени категории длъжности, сред които е и тази на въззивника. Отчетния период е 1 месец. Този начин на отчитане на работното време е регламентиран и в чл.30 и сл. от КТД.

Съгласно разпоредбата на чл.143 КТ положеният труд над установеното за служителя работно време за периода на отчитане /в случая 1 месец/ съставлява извънреден труд. Същият подлежи на заплащане с увеличение, като в чл.71 КТД е уговорено, че при сумирано изчисляване на работното време увеличението е 60%.

Между страните не се спори, че организацията на работа на въззивника е на смени, част от които включват и часове на работа през нощта /22:00 – 06:00/. Във връзка с това е основния спорен въпрос, а именно при определяне размера на положения от него труд за периода на отчитането му следва ли да се приложи разпоредбата на чл.9 ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и едва след това да се направи извод налице ли е надвишаване на месечната норма за продължителност на работното време. Цитираната норма предвижда, че при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. В случая дневната норма е 8 часа, а нощната 7 часа, или съотношението е 8/7, т.е. 1.143. В чл.70 ал. 2 КТД обаче страните са уговорили по-благоприятен коефициент – 1.15, поради което при положителен отговор, приложение ще намери това съотношение.

Настоящият състав не споделя доводите на въззиваемото дружество, че преизчислението на нощните часове в дневни има значение само за заплащане на положения нощен труд, за полагането на който също се дължи допълнително възнаграждение /чл.261 КТ/. Заплащането на извънредния труд и допълнителното възнаграждение за труд през нощта се дължат на различи и самостоятелни основания. Разпоредбата на чл.9 ал.2 от НСОРЗ има за цел да определи фактическата продължителност на отработеното време, която е в основата и на преценката за това дали в края на отчетния период отработеното време надвишава съответната за периода норма за неговата продължителност. Ето защо същата следва да намери приложение и при определяне размера на положения извънреден труд. В този смисъл е налице и задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК – Решение № 103/27.07.2012г. по гр.д. № 299/2011г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 14/27.03.2012г. по гр.д. № 405/2011г. на ВКС, ІV г.о.

Представените от въззиваемия писма на Министерство на труда и социалната политика нямат обвързващ и задължителен характер за съда.

Не намира приложение и новата редакция на чл.9а и сл. от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, съгл. изменението й с ДВ бр.41/2017г. На първо място се касае за материално-правни норми, които нямат обратно действие, т.е. не са приложими към исковата претенция. Наред с това, изменението ще е в сила от 01.01.2018г.

От приетите фишове за изплатени заплати, а и от заключението на в.л. се установява, че за процесния период на въззивника е отчитан и заплатен извънреден труд както следва: 11.42 часа на стойност 89.49 лв. за м.юли 2015г.; 5.35 часа за м.август 2015г. на стойност 45.92 лв.; 2.83 часа и заплатено за тях възнаграждение от 24.29 лева за м.септември 2015г.; 2.7 часа на стойност 22.12 лв. за м.октомври 2015г.; 2.32 лв. за положени 0.27 часа извънреден труд през м.ноември 2015г. и 4.98 лева за положен 0.58 часа извънреден труд за м.декември 2015г. Съгласно обясненията на в.л., а това е видно и при съпоставката с вписаните часове за полаган труд по пътни листи и по справка на работодателя, обобщени в приложение № 1 към допълнителното заключение, начислените и заплатени часове по фишове са в десетични дроби /т.е. минутите са превърнати в часове/. Това обяснява и разликата, която в.л. сочи между неговите изчисления за размера на положения труд за всеки един от месеците и надвишаващия месечната норма размер, посочени в констативната част на коментираното допълнително заключение и визираните часове във фишовете. Съпоставката между начисления и заплатен от работодателя извънреден труд кореспондира на изчисленията за положен извънреден труд съобразно отразените часове по справката му, след превръщането им в десетична дроб, но без приложение на правилото на чл.9 ал.2 НОСРЗ. Съдът приема за меродавни именно отчетените по справката на работодателя часове, в които въззивникът е полагал труд, а не вписаните в пътните листи, тъй като същата изхожда от него и в настоящия процес не са наведени доводи за неточности по нея.

Предвид дадения по-горе отговор на въпроса за начина на определяне размера на положения извънреден труд, съдът намира, че следва да се направят нови изчисления като от броя на отработените часове за съответния месец се извадят часовете нощен труд и към тях да се прибавят трансформираните по правилото на чл.9 ал.2 НОСРЗ часове работа. Така получената стойност следва да се съпостави с месечната норма на работното време /за всеки процесен месец е различна поради различния брой работни дни/ и разликата между тях ще формира подлежащия на заплащане извънреден труд. Същият резултат ще се постигне и ако към признатите от работодателя извънредни часове се прибави разликата между трансформираните нощни часове и чистата им стойност. В тази връзка съдът не кредитира допълнителното заключение на в.л. в частта, в която е изчислило часовете на извънредния труд /таблица на стр.7 от заключението/, тъй като същият е определен като към начислените от работодателя извънредни часове са прибавени трансформираните нощни часове. А видно от приложение № 1 в отработените часове за съответния месец, съобразно които е правена преценката за положен извънреден труд /колона 12/, се включват и нетрансформираните нощни часове от колона 17 /напр. на 30.07.2015г. е отчетено, че въззивникът е работил от 15:05 до 23:20, което е 8 часа и 15 минути, посочени в колона 12; в рамките на тези часове се включват и 1 час и 20 минути нощен труд, отразен в колона 17/. Това означава, че работодателят е съобразил тези часове при определяне отработеното време, без обаче да ги трансформира по чл.9 ал.2 НОСРЗ. Некоректно е и изчислението на трансформираните часове от в.л., тъй като същото е приемала отработените нощни часове, прибавяйки минутите като десетична дроб, но без да ги трансформира като часове /напр. за м.11.2017г. са отчетени 11 часа и 51 минути, което превърнато в десетична дроб е 11+51/60, т.е 11.85; в.л. е умножило с коефициента за трансформиране дробта 11.51; аналогично е и при другите изчисления/.

Ето защо, съдът извърши нови изчисления, съобразно визирания по-горе алгоритъм за начина на определяне на действително положения труд и размера на извънредния труд, и въз основа на отразените в заключението данни за часовете, в които е работено, нощните часове, нормалната продължителност на всеки от месеците и часовата ставка на възнаграждението за извънреден труд. С оглед възприетия от работодателя подход за превръщане на часовете в десетични дроби, всички изчисления извършени при този начин на отразяване на отработените часове. В резултат на това, съдът намира, че

за м.юли 2015г. въззивникът е работил 195.42 часа, 19 от които са нощни, равняващи се на 21.85 дневни часове /19х1.15/. Следователно реално отработените часове са 198.27 /195.42 – 19 + 21.85 или 195.42 + (21.85 – 19)/. Месечната норма за м.07 е 184 часа, поради което извънредният труд е в размер на 14.27 часа /198.27 – 184/, а дължимото за него възнаграждение е 111.27 лв. /14.27 х 7.836 лв./. Работодателят е заплатил 89.49 лв. за извънреден труд от 11.42 часа, поради което и дължи заплащане сумата от 22.33 лева за разликата от 2.85 часа.

за м.август 2015г. отработените часове са 173.35 часа, от които 12.52 часа нощен труд. След трасформирането реално отработеното време е 175.22 часа, при месечна норма от 168 часа. Следователно извънредният труд е в размер на 7.22 часа, от които 5.35 часа са заплатени. Дължимо е възнаграждение за 1.87 часа в размер на 16.05 лева.

за м.септември 2015г. отработените часове са 170.83 часа, от които 11.33 нощни, равняващи се на 13.03 дневни. Реално отработеното време е 172.53 часа, при норма 168. Часовете извънреден труд са 4.53 часа, от които 2.83 за заплатени. Следователно дължимото възнаграждение за неплатената част е 14.59 лева.

за м.октомври 2015г. отработените часове са 178.7, от които 12.78 нощни, равняващи се на 14.70 дневни. Реално отработеното време е 180.62 часа, при норма 176 часа. Положеният извънреден труд е 4.62 часа, от които 2.7 са заплатени. Дължимото възнаграждение за остатъка е 15.73 лева.

за м.ноември 2015г. са отработени 144.27 часа, от които 11.85 часа нощни, равняващи се на 13.63 дневни. При норма 144 часа реално положеният труд е 146.04 часа. Извънредният труд е в размер на 2.04 часа, от които 0.27 са заплатени. Дължимото възнаграждение за остатъка е 15.21 лева.

за м.декември 2015г. са работени 168.58 часа, от които 10.75 часа са нощни. След трансформирането им реалното отработено време е 170.19 часа, при месечна норма 168 часа. Следователно извънредният труд е 2.19 часа, от които са заплатени 4.98 лв. за 0.58 часа. Дължимото възнаграждение за остатъка е 13.82 лева.

Или неизплатеното и дължимо от работодателя възнаграждение за процесния период 07.2015г. – 12.2015г. за положения от въззивника извънреден труд е в общ размер на 97.73 лева. До този размер исковата му претенция е основателна и следва да бъде уважена.

С оглед частичното несъвпадане на направените от настоящата инстанция изводи по съществото на спора с тези на ВРС обжалваното решение следва да бъде отменено в частта относно отхвърления иск за признаване, че въззивникът има право на допълнителен отпуск за 2014г. в размер на 5 работни дни и в частта по отхвърлената претенция за заплащане на извънреден труд до размер на сумата от 97.73 лева, и вместо това постановено друго, с което тези искови претенции да бъдат уважени.

В останалата част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

И двете страни са претендирали разноски, както за първоинстанционното производство, така и за настоящата инстанция.

Направените от въззивника /ищец/ разноски са в размер на 450 лева за адвокатско възнаграждение пред ВРС и 300 лева адвокатско възнаграждение за ВОС. Исковите претенции са две, като по първата уважената част е ½, а по втората – до размер на сумата от 97.73 лв. С оглед на това и съобразно чл.78 ал.1 ГПК съдът намира, че за първоинстанционното производство в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 142.74 лева и 95 лв. за настоящата инстанция, или общо 237.74 лева.

На основание чл.78 ал.8 ГПК въззивното дружество има право на юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на Наредба за заплащане на правната помощ. На осн. чл.23 т.1 и 4 от същата съдът определя размер на възнаграждението по двата иска от 300 лв. /200 по оценяемия иск + 100 по неоценяемия/ за една инстанция. С оглед отхвърлената част от исковите претенции следва да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 223 лв. за всяка от инстанциите, или общо 446 лева.

На основание чл.78 ал.6 ГПК въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на държавата направените от бюджета разноски за възнаграждение на в.л. в размер на 150 лева и следващата се държавна такса по уважената част от исковете в размер на 80 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решението на Варненския районен съд, постановено на 27.02.2017г. по гр.д. № 3000/2016г. в частта, в която са отхвърлени предявените от М.О.А. против „Градски транспорт“ ЕАД искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът има право да ползва допълнителен платен годишен отпуск за 2014г. в размер на 5 работни дни, на основание чл.357 КТ вр. чл.2 т.28 и чл.4 ал.2 от НОВЕКУДПГО и за заплащане на сумата от 727.08 лева, претендирана като дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в периода м.07.2015г. – м.12.2015г. до размер на сумата от 97.73 лева, на основание чл.262 ал.2 КТ, както и в частта за разноските разноски И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВЯ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Градски транспорт“ ЕАД, ЕИК 103003668, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 48, че М.О.А., ЕГН **********, с адрес *** има право да ползва допълнителен платен годишен отпуск за 2014г. в размер на 5 работни дни, на основание чл.357 КТ вр. чл.2 т.28 и чл.4 ал.2 от НОВЕКУДПГО.

ОСЪЖДА „Градски транспорт“ ЕАД, ЕИК 103003668, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 48 ДА ЗАПЛАТИ на М.О.А., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 97.73 лева /деветдесет и седем лв. 73 ст./, представляваща дължимо възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за периода м.юли 2015г. – м.декември 2015г., на основание чл.262 ал.2 КТ, ведно със законната лихва върху нея, считано от завеждане на исковата молба в съда – 17.03.2016г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86 ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в останалата му част.

ОСЪЖДА „Градски транспорт“ ЕАД, ЕИК 103003668, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 48 ДА ЗАПЛАТИ на М.О.А., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 237.74 лева /двеста тридесет и седем лева 74 ст./, представляваща разноски за двете инстанции, съобразно уважената част от исковете /142.74 лева за производството пред РС – Варна и 95 лева за въззивната инстанция/, на основание чл.78 ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА М.О.А., ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „Градски транспорт“ ЕАД, ЕИК 103003668, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 48 сумата от 446 /четиристотин четиридесет и шест/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, съобразно отхвърлената част от исковете, на основание чл.78 ал.8 ГПК.

ОСЪЖДА „Градски транспорт“ ЕАД, ЕИК 103003668, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 48 ДА ЗАПЛАТИ в полза на държавата, по сметка на Окръжен съд – Варна сумата от 230 /двеста и тридесет/ лева, представляваща направени от бюджета на съда разноски за вещо лице в размер на 150 лева и следващата се държавна такса по уважената част от исковете в размер на 80 лева, на основание чл.78 ал.6 ГПК.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280 ал.2 т.3 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: