Р Е Ш Е Н И Е

№……………/…………

гр.Варна

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Варненският окръжен съд, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Пенева

ЧЛЕНОВЕ: Росица Станчева

Наталия Неделчева

при секретаря Н.И.

като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева

въззивно гр.д.№ 1427/2016г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на С.Й.Г., чрез процесуалния й представител адв. Л. против решението на Варненския районен съд, постановено на 16.05.2016г. по гр.д. № 16291/2015г. с което е отхвърлен предявеният от въззивницата против Община Варна иск за приемане за установено, че е собственик на недвижим имот с площ от 1 388 кв.м., находящ се в гр.Варна, СО „****”, с идентификатор № 10135.4501.1446, на основание давностно владение осъществявано от 2005г. до предявяване на иска, на основание чл.124 ГПК.

Във въззивната жалба са наведени доводи за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на решението, поставено при допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с установеното от събраните по делото доказателства. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че процесният имот е станал общинска собственост, което препятства придобиването му по давност. Сочи, че от доказателствата по делото по категоричен начин се установява, че въззивницата владее необезпокоявано имота от 2000 година, декларирала го е като свой и е заплащала данъци за него. В същото време към датата на съставяне на акта за общинска собстевност имотът не е е земеделска земя, поради което и неправилно съдът е приел, че е станал собственост на общината на основание чл.25 ЗСПЗЗ. Освен това, сочи, че по делото не са представени доказателства за проведена процедура по чл.19 ЗСПЗЗ. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният установителен иск за собственост да бъде уважен. Претендират се и направените по делото съдебни разноски.

В с.з., чрез процесуален представител жалбата се поддържа.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от ответната страна Община Варна, с който жалбата се оспорва като неоснователна.

При извършената служебна проверка по валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269 ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Предявен е иск с правно основание чл.124 от ГПК.

Фактическите твърдения, на които се основава исковата претенция са, че от 2005г. въззивницата С.Г. е установила трайна фактическа власт върху имот – лозе и овощна градина, целият с площ от около 1 388 кв.м., находящ се в гр.Варна, СО „****” и заснет в КК като имот с идентификатор № 10135.4501.1446. Преди 2005г. имотът е бил владян от нейната майка. Посочено е, че в продължение на 10 години, считано от 2005г. до предявяване на иска владението й е било непрекъснато и необезпокоявано, декларирала е имота като свой и е заплащала данъци. След направено от нейна страна искане за заверка на молба-декралация за снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка Община Варна е съставила акт за общинска собственост, претендирайки права на собственост върху имота. С оглед на това обосновава и правния си интерес от предявяване на настоящия иск за установяване, че е собственик на процесния имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност в периода 2005г – 2015г.

В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен като неоснователен с доводи, че Община Варна е станала собственик на процесния имот на основание чл.25 ЗСПЗЗ, тъй като имотът е с неиндетифициран собственик по плана на старите имотни граници, за него не са били заявени реституционни претенции, респ. не са издавани заповеди по §4к ал.7 ЗСПЗЗ.

Съдът, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимия закон намира за установено от фактическа е правна страна следното:

Фактическият състав на въведеното от въззивницата придобивно основание предпоставя доказването на осъществявана от нейна страна непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в период повече от 10 години с намерение за своене. Наред с това, за да бъдат зачетени последиците на придобивната давност е необходимо да не са налице и законови пречки за придобиване правото на собственост на това основание, напр. имотът да е изключен от гражданския оборот или налице друга забрана.

От събраните по делото гласни доказателства съдът приема за установено, че през сочения в исковата молба период 2005 – 2015г. въззивницата е упражнявала фактическа власт върху процесния имот. И двамата свидетели сочат, че фактическата власт е установена през 2000 година, първоначално от баща й, а впоследствие и от нея, като според показанията на св.Е. Й. имотът е бил закупен през 1999г. от съпруга й и баща на въззивницата, без да се сочи от кого и по какъв начин, но след като той се е разболял са решили да го оставят на дъщеря си.

Съгласно коментираните свидетелски показания други хора не са имали претенции към мястото, С.Г. го е считала за свое, като в същото време липсват доказателства опровергаващи презумцията на чл.69 ЗС.

През 2015г. същата е предприела действия по снабдяване с констативен нот. акт за собственост, декларирала е имота и е заплатила следващия се за 2015г. местен данък.

В същото време Община Варна е съставила Акт за частна общинска собственост № 8690/15.10.2015г., актувайки процесния имот като свой с вписано основание чл.2 ал.1 т.7 ЗОС.

Между страните липсва спор, че владения от въззивницата имот е идентичен с актувания такъв в АОС, поради което наличието на претендирани права и от двете страни обуславя правния интерес от предявения иск. И доколкото твърдението, че имотът е общински е въведено като възражение от ответната страна, съставляващо пречка за придобиването му по давност, предвид въведения с §1 ЗИД на ЗС мораториум, то в тежест на въззиваемата страна – Община Варна е да докаже тези свои права.

Безспорно е, че цитираната в АОС разпоредба /чл.2 ал.1 т.7 ЗОС/ не съставлява конкретно придобивно основание, а само сочи начините, в резултат на които общината може да придобие права на собственост – сделка, давност или по друг начин определен със закон. В отговора по чл.131 ГПК въззиваемата страна се позовава на разпоредбата на чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ, което основание попада именно в хипотезата на предложение три на чл.2 ал.1 т.7 ЗОС.

Съгласно чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното поле на тази норма се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по см. на §4 ЗСПЗЗ, частна хипотеза на която норма е разпоредбата на чл.19 ЗСПЗЗ. Земеделските земи, които не подлежат на възстановяване в хипотези, изрично посочени в закона остават държавна собственост. В обхвата на реституционния закон не са включени и земеделски земи, които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници.

Придобиването правото на собственост относно земите по чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, за разлика от хипотезите по чл.25 ал.2 ЗСПЗЗ, които визират възстановяване на притежавани преди 1947г. от общините земеделски земи /вр. Конституция на НРБ от 1947г./. Ето защо предвидената процедура в ППЗСПЗЗ по установяване останалите след възстановяването земеделски земи вр. чл.19 ЗСПЗЗ няма правопораждащо действие и наведените в тази насока възражения в жалбата са неоснователни.

В контекста на горното, настоящият състав намира, че от доказателствата по делото се установява, че процесният имот попада в терен по §4 ЗСПЗЗ, СО „****то“, чийто околовръстен полигон е одобрен с Решение на ОбС – Варна № 322-4/29.05.2000г. За територията е одобрен и ПНИ, съгласно Заповед на Областния управител № РД-1-7706-432/15.12.2003г. и съобразно който план процесният имот е с № 501.1446 с площ от 1 387 кв.м., а в регистъра към него е записан на „неидентифициран собственик“. По одобрената през 2007г. кадастрална карта имотът е заснет с идентификатор 10135.4501.1446, отново записан на „неидентифициран собственик“ и с предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – лозе.

Съобразно таблицата за разпределение на кадастралните единици към ПНИ имот 1446 попада в стар имот 221 по плана на старите имотни граници, също с неидентифициран собственик. По таблицата за разпределение на кадастралните единици по ПКП имот 1446 включва части от имоти №№ 883, 885, 886, 887, 888, 889 и 884 по КП, за които в регистъра отново няма вписан собственик.

Съгласно писмо на Кмета на район „****“ за имота няма издадени заповеди по §4к ал.7 ЗСПЗЗ, няма започната процедура за изменение на ПНИ, няма издадена заповед за ПУП-ПРЗ.

До 01.06.1996г. за имота не е съставян акт за държавна собственост, респ. същият не е бил предмет на отчуждаване и възстановяване по реда на ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПНМИ и др.

Следователно, към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният имот е имал характера на земеделска земя по см. на чл.2 от същия закон. При изготвянето на ПКП същият е отразен като част от стар имот пл.№ 221, с неидентифициран стар собственик. Видно от таблицата за разпределение на кадастралните единици към този план в имот пл.№ 221 попадат имоти на ползватели, което сочи на извода, че този имот е бил обобществяван по см. на чл.10 ЗСПЗЗ. Следователно е и подлежал на възстановяване по реда на този закон. Без значение е обстоятелството, че с включването му в селищно образувание, на основание § 4 ал.2 ЗСПЗЗ през 2000г. вече попада в строителните граници. Поради това и предвид обстоятелството, че за този имот не са подавани заявления за възстановяването му в предвидения в закона срок, както и липсата на ангажирани от въззивницата доказателства, че към датата на установяване на фактическата й власт имотът е притежаван от физическо лице, съдът приема, че е налице хипотезата на чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ. След влизане в сила на ПНИ същият е станал частна общинска собственост. Като такъв по отношение на него е приложим въведения с § 1 на ЗС /последна ред. ДВ бр.107/2014г./ мораториум, съгласно който за периода 2006 - 31.12.2017г. давността спира да тече.

Следователно, от 2005г. до настоящия момент не е изтекъл изискуемия се по чл.79 ЗС 10-годишен давностен срок, поради което и въззивницата не е могла да придобие правото на собственост върху процесния имот на това основание.

Предявеният от нея иск за собственост е неоснователен.

Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на ВРС обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Водим от горното съдът

Р Е Ш И

ПОТВЪРЖДАВА решението на Варненския районен съд, постановено на 16.05.2016г. по гр.д. № 16291/2015г.

Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.