Р Е Ш Е Н И Е

№ ………………/               .10.2016г.,

гр.Варна

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесет и осми септември  през  две хиляди и шестнадесета година в състав:

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирена ПЕТКОВА                                                                                         ЧЛЕНОВЕ:   Мариана Х.

                                                                                  Наталия НЕДЕЛЧЕВА

                                                                                 

при секретаря Г.С.,

като разгледа докладваното от съдия Наталия НЕДЕЛЧЕВА,

в. гр. дело №1271/2016г., за да се произнесе взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл.258 от ГПК, образувано е по въззивна жалба на М.К.Г., Х.Г.Х. и З.Г. С. срещу решение №1661/27.04.2016г., постановено по гр.дeло №13280/2015г., по описа на X-ти с-в, ВРС, само в частта, с която е прието за установено, че ищецът К.М.П. ЕГН **********, е собственик на 1/10 ид.ч. от ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор 10135.1501.763.3, предназначение - жилищна сграда еднофамилна, брой етажи - 1, със застроена площ 68 кв.м, построена в дворно място, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, придобита по силата на договор за дарение, обективиран в нот.акт №18, том IV, рег. №7769, дело №544/2007г. на нотариус П. Д. *** действие ВРС, на основание чл.124, ал.1 от ГПК. Жалбоподателките твърдят, че в тази си част, решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, незаконосъобразно и явно необосновано, защото изведените правни изводи не се основават на събраните и проверени в хода на процеса доказателства, а на голословно и неправилно извършено признание на иска от първоначалния процесуален представител на ответниците, при това без да има представителна власт в това отношение. Считат, че решението е и вътрешно-противоречиво, защото въпреки, че е постановено при прието признание на иска, неправилно на ответниците са възложени разноските по делото. Твърдят, че депозираният от първоначалния процесуален представител на страните отговор по делото, с който се признават исковете противоречи на добрите нрави, като извършеното признание на иска е недействително, защото процесуалният представител на ответниците е действал във вреда на своите упълномощители, един от които мним, тъй като е признал на ищеца права, каквито той всъщност няма. Не оспорват признанието по отношение собствеността на дворното място, но твърдят, че сградите в същото не са съсобствени, поради което и признанието на иска противоречи на добрите нрави, при което са налице предпоставките на чл.237 ал.З т.1 пр.второ. Считат, че съдът не е следвало да постанови решение при признание на иска, защото признатото право противоречи на добрите нрави. Отново заявяват, че оспорват автентичността на представеното по делото пълномощно от З. С., приложено на лист 60 от делото, като твърдят, че същото е неистински документ. Излагат, че са поискали от ВРС да открие производство по проверка на негова автентичност, при изложени твърдения, че пълномощното не е подписано нито лично от лицето, което от дълго време пребивава постоянно в САЩ и не се е завръщало в страната, нито от неин надлежен пълномощник, който да има представителна власт да упълномощава адвокати по делото, но това искане им било отказано. На следващо място твърдят, че при съществено нарушение на процесуалните правила и като се позовава на разпоредбата на чл.237 ал.4 от ГПК първоинстанционният съд приел, че след като веднъж е заявено признание на иска, същото никога не може да бъде оттеглено. Считат, че когато признанието е свързано с порок на волята - включително и грешка по отношение на действителните факти, на които се основава процесът или евентуално да неправилно интерпретиране и тълкуване на фактите и претенцията от страна на процесуалния представител на страните, преди от признанието да са произлезли каквито и да е правни последици, следва да се признание на страната правото да оттегли признанието на иска. Считат за неоснователни доводите на първоинстанционния съд, че искът за собствеността на дворното място е допустим, с оглед избраната форма на защита, защото нито с правни, нито с фактически действия те, в качеството им на ответници не са оспорвали правата им в това отношение. Твърдят, че въпреки заявеното от тях оттегляне на признанието на иска, първоинстанционният съд приел за доказани всички факти по исковата молба, същият е постановил явно необоснован съдебен акт, тъй като липсват доказателства, че ищецът е собственик именно на 1/10 ид.част от жилищната сграда с идентификатор 10135.1501.763.3. Излагат, че обект с описанието, което се съдържа в нот.актове № 18/2007 година на Нотариус П. Д., към момента на извършване на сделката не съществува, като жилището, собственост на ищците е всъщност друго - това са заедно ПИ с идентификатор 10135.1501.763.1 и ПИ с идентификатор 10135.1501.763.2. В заключение молят да бъде прието, че депозираният отговор от процесуален представител, действащ без надлежна представителна власт от всички ответници и в тяхна вреда противоречи на добрите нрави, поради което не е следвало да бъде зачетен, а освен това същият отговор, съдържащ признание на иска е оттеглен в първото по делото съдебно заседание, преди да бъде даден ход на спора по същество, при което съдебния акт не следва да се основава на него, а без признанието на иска собствеността на ищеца по отношение на сградата е недоказана. Предвид гореизложеното молят решението в оспорената му да бъде отменено, като искът за собственост на сградата бъде отхвърлен като неоснователен, както и да бъде отменено решението в частта за присъдените в полза на ищците разноски.

 Срещу въззивната жалба е постъпил писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който се излагат съображения, че решение в обжалваната част е правилно, обосновано и не противоречащо на материалния закон. Въззиваемата страна счита, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е съобразил направеното признание на иска. Счита, че същото не противоречи нито на закона, нито на добрите нрави. В заключение се моли жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона и предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано по обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявени от К.М.П., М.П.П. и П.Д.П. срещу М.К.Г. ЕГН **********, Х.Г.Х. ЕГН ********** и З.Г. С. ЕГН **********. Според изложеното в исковата молба, ищците М.П.П. и П.Д.П. придобиват в режим на СИО собствеността върху ½ ид.ч. от процесното дворно място, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008г., на Изпълнителния Директор на АГКК, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755, както и 1/10 ид.ч. от намиращата се в него сграда с площ 68 кв.м. , по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 139/1972г. Твърдят, че  техният праводател –Ж. П. Р. е придобила собствеността от Х. Г. П. с НА №454/1971г. Независимо че след извършеното разпореждане Х. Г. П. не е разполагал с правото на собственост върху процесните имоти в пълен обем, същият с договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в НА № 97/1997г. е прехвърлил на ответницата М.К.Г. през време на брака й с Г. Х. Г. правото на собственост върху целия имот, ведно с построената в него сграда. Излага се, че след смъртта на Г. Х. Г. трите ответнички в качеството им на негови наследници по закон са уредили доброволно имуществените си отношения относно дворното място и сградата, чрез сключване на договор за доброволна делба № 82/2004г. Ищците не са участвали в доброволната делба, поради което същата е нищожна на основание чл.75, ал.2 от ЗН. От формална страна ответниците се легитимират с титул за собственост, който отрича правата на ищците, откъдето произтича и правният им интерес от избраната форма на защита, чрез установяването им по съдебен ред. С оглед изложеното, молят съдът да постанови решение, с което: 1. да приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът К.М.П. е собственик на 3/60 ид.части от ДВОРНО МЯСТО, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008г., на Изпълнителния Директор на АГКК, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755 и на 1/10 ид.ч. от ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор 10135.1501.763.3, предназначение - жилищна сграда еднофамилна, брой етажи - 1 , със застроена площ 68 кв.м, построена в същото дворно място, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията -урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755, като и 2. да приеме за установено по отношение на ответниците, че ищците М.П.П. и П.Д.П. са собственици в режим на СИО на 27/60 ид.ч. от ДВОРНО МЯСТО, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008г., на Изпълнителния Директор на АГКК, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК, а именно на 14.01.2016г. ответниците М.К.Г., Х.Г.Х. и З.Г. С., чрез адв. Д. И., депозират писмен отговор, с които признават предявените искове по отношение на собствеността на ищците върху процесните имоти в твърдяния обем. Твърдят, че не са станали повод за завеждане на делото, тъй като никога не са оспорвали правото на собственост на ищците, за което са узнали по повод водени между страните съдебни производства. Претендират присъждане на разноски на основание чл.78, ал.2 от ГПК. Отговорът е подаден чрез процесуален представител с изрично учредена от всяка от ответниците представителна власт с правата по чл.34, ал.3 от ГПК. С нарочни молби от 08.02.2016г. всяка от ответниците изрично е потвърдила действието по подаване на отговор на исковата молба, обективиращ признание на предявените искове. С молба от 11.02.2016г., ответниците оттеглят пълномощията си от адв. Д. И.

В съдебно заседание ищците чрез процесуалния си представител  поддържат предявените положителни установителни искове и молят същите да бъдат уважени. Предвид липсата на оспорване на иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, ищците молят да бъде постановено съдебно решение при признание на иска.

В същото о.с.з, ответниците, чрез новия си процесуален представител -адв. Т. признават исковете за собственост по отношение на дворното място, като оттеглят признанието си по отношение на сградата.

Първоинстанционният съд, след като е взел предвид обективираното в отговора на исковата молба изявление на ответната страна, че не оспорват предявените положителни установителни искове, е счел, че са налице предпоставките на чл.237 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска. Съобразил е, че не са налице отрицателните предпоставки на чл.237, ал.3 от ГПК, както и, че веднъж направено, изявлението за признание на иска не може да бъде оттеглено, съгласно чл. 237, ал. 4 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното е постановил решението си на осн. чл. 237 ГПК, като е приел за установено по отношение на ответниците М.К.Г., Х.Г.Х. и З.Г. С., че ищецът К.М.П. ЕГН **********, е собственик на 3/60 ид.части от ДВОРНО МЯСТО, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008г. на Изпълнителния Директор на АГКК, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755 и на 1/10 ид.ч. от ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор 10135.1501.763.3, предназначение - жилищна сграда еднофамилна, брой етажи - 1 , със застроена площ 68 кв.м, построена в дворно място, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008г. на Изпълнителния Директор на АГКК, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията -урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755, придобити по силата на договор за дарение, обективиран в нот.акт №18, том IV, рег. №7769, дело №544/2007г. на нотариус П. Д. *** действие ВРС, на основание чл.124, ал.1 от ГПК, както и, че ищците М.П.П. ЕГН ********** и П.Д.П. ЕГН **********, са собственици в режим на съпружеска имуществена общност на 27/60 ид.ч. от ДВОРНО МЯСТО, цялото с площ от 208 кв.м. по първични документи за собственост, а по скица с площ от 210 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.763, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008г., на Изпълнителния Директор на АГКК, с административен адрес: гр.Варна, ул."Средна гора" 31, номер по предходен план XVI-4 в кв.298, по плана на IX - ти подрайон на града, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване до 10м, при граници и съседи: имоти с идентификатор №№ 10135.1501.842, 10135.1501.764, 10135.1501.762, 10135.1501.755, придобит по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №139, том VII, нот. дело №2864/1972г. на нотариус при Варненски Народен Съд, на основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Предмет на обжалване е решението, постановено на осн. чл. 237 ГПК само в частта му, с която е прието за установено по отношение на ответниците, че К.М.П. ЕГН **********, е собственик на 1/10 ид.ч. от ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор 10135.1501.763.3, предназначение - жилищна сграда еднофамилна, брой етажи-1, със застроена площ 68 кв.м, построена в процесното дворно място, цялото с площ от 208 кв.м.

Настоящият състав на Варненския окръжен съд, като взе предвид доводите и възраженията на  страните по делото, след преценка на събраните по делото доказателства - по отделно и в тяхната съвкупност, и като съобрази нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

            Когато ответникът признае иска, ищецът може да поиска съдът да постанови решение при условията на чл. 237 ГПК. В този случай съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение като e достатъчно да укаже в мотивите, че решението се основава на признание на иска - чл. 237, ал. 2 ГПК. Това решение /за разлика от неприсъственото решение - чл. 239, ал. 4 ГПК/ е обжалваемо. При направен довод в жалбата, въззивният съд е длъжен да се произнесе дали е направено признание на иска и съответно дали са били налице предпоставките за постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК.

            Доколкото предметът на въззивното обжалване досежно допустимостта и правилността на обжалваното решение се ограничава до изложените в жалбата аргументи, съдът съобрази следното:

            Първият спорен момент в настоящото производство е установяването наличието на валидно признание.

            В срока за отговор е представен такъв от адвокат-пълномощник, в който се съдържа изявление от името на трите ответнички, че признават иска. С изрично разпореждане, съдът е указал на ответниците, че следва да представят доказателства за надлежно учредяване на представителна власт на адв. И., както и да потвърдят предприетите от нея действия по подаване на отговора.

            С нарочна молба от 08.02.2016г., по делото са представени 3 бр. пълномощни, подписани от всяка от ответниците, и 2 бр. молби – едната от Х.Х. и М.Г., а другата –от З. С., в с която подписалите ги лица потвърждават действията, извършени от адв. Илиева във връзка с подаване на писмения отговор.

            На 11.02.2016г. по делото е депозирана молба от М.Г., с която същата оттегля пълномощията си по отношение на адв. Илиева.

            С молба от 26.02.2016г. упълномощеният нов процесуален представител прави възражение за нередовност на исковата молба, оставено от съда без уважение с изрично разпореждане.

            В първото, проведено по делото заседание, ответниците молят съдът да не зачита признанието на иска, тъй като не е налице редовно упълномощаване от една от ответниците, а и самото признание противоречи на добрите нрави.

            Константна е съдебната практика, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Това е срокът, в който ответникът следва да изрази становище по предявения срещу него, като в първото по делото съдебно заседание може само уточнява фактическите си твърдения по спора, или да посочи и представи нови доказателства на осн.чл. 143, ал.2 и чл. 144, ал.1 ГПК.

            С оглед изложеното, съдът намира,  че обективирайки признание в писмения отговор и депозирайки същия пред съда, ответниците са признали иска. След изпълнение на указанията на съда и подаване на пълномощните и молбите, с които се потвърждават действията във връзка с подаването на писмения отговор от пълномощника, ответниците са изразили правно валидна воля, достигнала до надлежния орган, и съставляваща признание на иска в срока, предоставен за изразяване на становище по иска. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. Веднъж валидно направено,  признанието не може да бъде оттеглено според разпоредбата на чл. 237, ал.4 ГПК. Оттеглянето, извършено в първото по делото о.с.з. не може да бъде отчетено, тъй като е в противоречие с цитираната законова разпоредба, както и с логиката на процесуалния закон, установяващ преклузивен срок, в който ответникът да изложи възраженията си, за да могат съдът и ищецът да установят предметните предели на правния спор. Признанието на иска е неоттегляемо и обвързва съда съгласно чл. 237 ГПК.

            Признанието на иска е акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. Признанието по правната си природа е близко с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск. Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право. Признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК.  Законът изрично урежда неоттегляемостта на признанието на иска. Ако признанието на иска е опорочено, това е основание за прогласяване на тяхната нищожност или унищожаването им по исков ред, като признаването на порока с влязло в сила съдебно решение е основание за отмяна на решението по чл. 237 или 235 ГПК./ в този см. решение №141/14.06.2016г. по гр.д. № 7446/2014/.

            По изложените съображения, съдът намира, че ответниците не са могли валидно да оттеглят признанието, обективирано в писмения отговор, поради което и наличието на същото правилно е било съобразено от първоинстанционния съд при постановяване на решението на осн. чл. 237 ГПК.

            Във връзка с останалите възражения, наведени във въззивната жалба, настоящият състав съобрази следното:

            Признанието е извършено от пълномощника, надлежно упълномощен за извършването на тези действия, които отделно от това са потвърдени и с изрични молби.

            Съобразно цитираното решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо задължителна практика за настоящия съд, твърдяната недействителност на признанието поради противоречието му с добрите нрави или като извършено от мним представител следва да бъде установено в отделно исково производство. По начина, по който е направено и по отношение на правата, за които се отнася, признанието не противоречи на закона или добрите нрави, тъй като не касае морално или обществено укоримо действие, и е във връзка с имуществено право, с което страната може да се разпорежда.

Оспорването на автентичността на представеното по делото пълномощно от З. С. е било несвоевременно направено. Следва да се отбележи, че пълномощното е представено от самата оспорваща го страна и то към молба от 08.02.2016г., с която изрично се потвърждават действията на адв. Илиева. Съдът констатира също, че след представяне на пълномощното, по делото са депозирани две молби –от 11.02.2016г. и 26.02.2016г., в които липсват твърдения досежно /не/автентичността на пълномощното. Такова изявление е направено едва в о.с.з., проведено на 14.04.2016г., т.е. два месеца след представяне на пълномощното по делото и след като останалите възражения на новия пълномощник на страните са били оставени без уважение. С оглед на което настоящият състав намира, че оспорването е било несвоевременно направено, поради което първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение като е оставил искането за откриване на производство по чл. 193 ГПК без уважение. По тези съображения, и на осн. чл. 266, ал.1 ГПК, събирането на доказателства в тази връзка не е било допуснато и пред настоящата инстанция.

Изложеното във въззивната жалба твърдение, че молбата, находяща се на стр. 63 от първоинстанционното дело е подписана само от двете ответнички –майката М.Г. и дъщерята Х.Х. е вярно, но не е съобразено с факта, че на стр. 64 се намира молба, подписана от З. С..

Съдът не споделя становището на въззивниците, че оттегляне на признанието може да бъде редовно извършено в първото по делото съдебно заседания,  тъй като от него не са произлезли каквито и да било правни последици. Признанието, обективирано в писмения отговор е произвело своите правни последици с депозирането му пред съда в контекста на разпоредбата на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 3 и т. 5 ГПК, а последващото му оттегляне е забранено с изрична разпоредба на закона. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с последващо оспорване на иска.

Във връзка с допустимостта на предявения иск, съдът съобрази следното:

            Наличието на правен интерес от установяването е процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове – положителни или отрицателни, изрично предвидена в текста на чл.124, ал.1 ГПК. Правен интерес от търсената защита с положителен установителен иск за собственост на недвижим имот е налице, когато ответникът оспорва претендирано от ищеца право. В настоящия случай, ищците твърдят, че въз основа на представените с исковата молба писмени доказателства се легитимират кат собственици на ½ ид. част от дворно място и на 1/10 ид. част от изградената в същото жилищна сграда, като в същото време праводателят е прехвърлил на ответницата М.К. по силата на договор срещу задължение за издръжка цялото това дворно място, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда. Предвид наличието на официални документи-нотариални актове, с противоречиво съдържание досежно принадлежността на правото на собственост, съдът намира, че за ищците е налице правен интерес от установиетелен иск за собственост, тъй  като конкретното засягане на правната им сфера изисква защита чрез установяване на обема на правото им на собственост със сила на пресъдено нещо. Според приетото в ТР №8/2012 от 27.11.2013 год. по т. дело №8/2012г. правен интерес е налице и когато съсобствениците спорят за обема на притежаваните права върху общата вещ.

В хипотеза на признат иск от ответника, интересът от предявения установителен иск не отпада, тъй като решаващо за него е извънсъдебното оспорване. Следователно ищецът има правен интерес от водене на положителен установителен иск за установяване правото на собственост по отношение на недвижим имот, за който е оспорено правото му от ответника преди началото на делото и ако в хода на производството ответникът признае иска това не води до отпадане на интереса от търсената с този иск защита./ в този см. решение № 197/28.06.2010 г. по гр.дело № 875/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК/.

            С оглед изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното  решение не страда от посочените във въззивната жалба пороци, като при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно постановено при надлежно извършено признание на иска, което е свързвано със специфични правни последици, а именно съдът е преустановил извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и е постановил съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът е следвало да бъде уважен така, както е предявен. Първоинстанционният съд, след като е съобразил наличието на положителни предпоставки /признание и искането от ищцовата страна/, и липсата на пречки – че признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, и не е признато право, с което страната не може да се разпорежда, приел е представените писмени доказателства, като е прекратил съдебното дирене и е постановил решение с оглед признанието.

            По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Предвид неоснователността на въззивната жалба, съдът намира, че въззиваемият К.П. има право да му бъдат присъдени разноски. Като съобрази направеното възражение за прекомерност и обжалваната част от първоинстанционното решение, касаеща 1/10 ид. част от постройката на стойност 280.40лв., намира, че следва да бъде присъдено възнаграждение в минимален размер от 300лв. на осн. чл. 7, ал.2, т.1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №1661/27.04.2016г., постановено по гр. дело №13280/2015г. по описа на ВРС, 10-ти състав.

ОСЪЖДА М.К.Г. ЕГН **********, постоянен адрес: ***, Х.Г.Х. ЕГН **********, настоящ адрес: *** и З.Г. С. ЕГН **********, постоянен адрес: *** ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на К.М.П. ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 300.00/триста/ лева, представляваща сторени в въззивното производството разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Решението подлежи на обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, на осн. чл. 280, ал.2, т. 1 ГПК /изм. ДВ бр. 50/2015г./.

           

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                  

                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                           2.