№ ….................../........01.2016
г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично
съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА
СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
М.
мл. с. ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при
секретар Г.С.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Евгения Мечева
въззивно гражданско дело № 3163 по описа за 2015 г.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба с вх. № 36168/02.11.2015 г., подадена
от „ОРЕАНА” ЕООД, гр. Варна, чрез процесуалния му представител – адв. Д.П., против решение № 3822/07.10.2015 г., постановено
по гр. д. № 5784/2015г. по описа на ВРС, VІІ състав, в частите му, с които: 1) „ОРЕАНА”
ЕООД е осъдено да заплати на И.Т.Т. сумата 1134
лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. август, м. септември
и м. октомври 2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 11.12.2014 г. до окончателното й
заплащане; 2) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено
да заплати на И.Т.Т. сумата 100
лв., представляваща извършените разходи за подаване на жалба до Инспекция
по труда на 20.10.2014г.; 3) „ОРЕАНА”
ЕООД е осъдено да заплати на И.Т.Т. сумата 160
лв., представляваща сторените пред ВРС съдебно-деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и 4)
„ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати в полза на държавата, по сметка на
ВРС, сумата 130 лв., представляваща
държавна такса върху уважената част от предявените
искове и депозит за вещо лице, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Във въззивната
жалба се твърди, че решението в обжалваните му части е неправилно поради
нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Поддържа, че предявените искове са недоказани както
по основание, така и по размер. По подробно изложените в жалбата съображения
моли решението в атакуваните му части да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на сторените по делото
разноски.
Въззиваемият И.Т. ***, редовно уведомен, е
депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния му представител – адв.
С.З.. Поддържа становище за нейната неоснователност и моли същата да бъде
оставена без уважение, като решението в атакуваните му части бъде потвърдено.
За да се произнесе,
съдът взе предвид следното:
В исковата си молба ищецът И.Т.Т. излага, че с
ответника „ОРЕАНА” ЕООД, гр. Варна, са били в трудово правоотношение по силата
на сключен между страните трудов договор от 07.05.2013 г., съгласно който същият
е приел да изпълнява длъжността „шофьор на товарен автомобил 12 и повече тона” за международни превози, с основно месечно
трудово възнаграждение 414 лв. Твърди, че е изпълнявал в срок и добросъвестно
трудовите си задължения. Въпреки това обаче работодателят не му заплатил
дължимото му се трудово възнаграждение за положения от него труд в периода м.
август 2013 г. – м. октомври 2013 г. Посочва, че на 20.10.2014 г. подал жалба в
Инспекцията по труда – гр. Варна, като при извършената от същата проверка било
установено, че има начислени, но неизплатени трудови възнаграждения. Моли ответното
дружество да бъде осъдено да му заплати сумата 1242 лв., представляваща неизплатени
брутни трудови възнаграждения за м. август 2013 г., м. септември 2013 г. и м.
октомври 2013 г., както и сумата 100 лв., съставляваща сторените разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за депозиране на жалба в Инспекция по труда
– гр. Варна.
Ответникът „ОРЕАНА” ЕООД, гр. Варна, е депозирал отговор
на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Не оспорва обстоятелството, че
на 07.05.2013г. между страните е сключен трудов договор, по силата на който
ищецът е назначен на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил 12 и повече
тона”. Посочва, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на
17.10.2013 г., за което е издадена заповед № 43/17.10.2013 г. Оспорва
предявените искове както по основание, така и по размер. Поддържа, че претендираните трудови възнаграждения за периода на
исковата претенция са заплатени на ищеца след приспадане на дължимите здравни и
социални осигуровки. Твърди, че за времето от 07.05.2013 г. до 17.10.2013 г. в
полза на И.Т. по банков път е преведена сумата 7464.75 лв., представляваща
дължимите суми за заплати и командировъчни за целия период на посочения трудов
договор. Посочва, че е налице надплащане със сумата 1611.72 лв. Поддържа, че не
следва да бъде ангажирана отговорността на дружеството по отношение на
депозираната жалба в Инспекцията по труда и извършените в тази връзка от ищеца
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. По тези съображения моли
предявените искове да бъдат отхвърлени.
С необжалваните части от решение №
3822/07.10.2015 г., постановено по гр.д. № 5784/2015 г. по описа на ВРС, VІІ
състав, е отхвърлен предявеният от И. Т. срещу „ОРЕАНА” ЕООД иск за заплащане
на сумата, представляваща разликата над 1134 лв. до 1242 лв., претендирана като неплатено брутно трудово възнаграждение
за периода м. август 2013 г. – м. октомври 2013 г., на основание чл. 128, т. 2
КТ, както и И.Т. е осъден да заплати на „ОРЕАНА” ЕООД сумата 30.43 лв., представляваща сторените пред ВРС съдебно-деловодни
разноски, съразмерна на отхвърлената част от предявения иск за заплащане на
трудови възнаграждения, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съдебният
състав, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 128,
т. 2 КТ.
Не е спорно по
делото, а и от представеният трудов договор № 57/07.05.2013 г., сключен на
основание чл. 67, ал. 1, т. 1 вр. чл. 70, ал. 1 КТ, се
установява, че между страните е възникнало валидно трудово правоотношение, по
силата на което въззиваемият И.Т.Т.
е приел да изпълнява длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил 12 и повече
тона” при въззивника „ОРЕАНА” ЕООД.
Не е спорно и
обстоятелството, че посоченият трудов договор е прекратен по взаимно съгласие
на страните, на основание чл. 325, т. 1 КТ, считано от 17.10.2013 г., за което
е издадена заповед № 43/17.10.2013 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение.
Между страните не е
спорно, че през периода 07.05.2013 г. – 17.10.2013 г. въззиваемият
е изпълнявал трудовите си задължения в съответствие с представената длъжностна
характеристика.
В исковата си молба И.Т.
прави признание на факта, че е получил всички дължими суми /в т. ч. заплати и
командировъчни/ за м. май 2013 г., м. юни 2013 г. и м. юли 2013 г.
Основният спорен
момент в производството е дали въззивникът е заплатил
в полза на въззиваемия дължимите трудови
възнаграждения за периода м. август 2013 г. – м. октомври 2013 г.
В първоинстанционното
производство са представени ведомостите за заплати на работника И.Т. за процесните месеци – август, септември и октомври 2013 г. Не
е спорно между страните, а и от заключението на вещото лице М. СТ.а по
изслушаната пред ВРС съдебно-счетоводна експертиза се установява, че процесните ведомости не са подписани от ищеца. Ведомостите
съдържат подпис единствено на П.О.М., заемащ длъжността „управител, транспорт”
във въззивното дружество. Тоест, може да се направи
обоснован извод, че начислените по ведомости суми за заплати не са получени в
брой от въззиваемия.
От страна на въззивника е направено възражение, че е заплатил претендираните суми, като дори е надплатил дължимите такива
за периода на действие на трудовия договор 07.05.2013 г. – 17.10.2013 г. В тази
връзка е представено платежно нареждане от 24.06.2013 г. за сумата 2200 лв. с
посочено основание „заплата + командировъчни м. май 2013 г.”; платежно
нареждане от 29.07.2013 г. за сумата 2291 лв. с посочено основание „заплата м.
юни 2013 г. + командировъчни”, както и платежно нареждане от 19.09.2013 г. за
сумата 2973.75 лв. с посочено основание „заплата м. юли 2013 г. +
командировъчни”. Доколкото в тези платежни документи ясно и конкретно е
посочено основанието за извършените преводи, съдът приема, че същите не
удостоверяват извършено плащане на дължимите суми за заплати за м. август, м.
септември и м. октомври 2013 г.
Следва да се отбележи
още, че не може да се приеме за основателно и възражението за извършено
надплащане. Съгласно разпоредбата на чл. 271 КТ работникът или служителят не е
длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото
правоотношение, които е получил добросъвестно. За преценката за това дали работникът
или служителят следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на
получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението
му за връщане на сумите, достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него
съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител,
който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните
суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което
изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и
задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. В този смисъл е и
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 791/17.01.2011 г. по гр. д. №
271/2010 г. по описа на ВКС, гр. о. В настоящото производство от работодателя
не бяха ангажирани каквито и да е доказателства, че работникът недобросъвестно
е получил преведените по банков път суми за заплати за периода м. май 2013 г. –
м. юли 2013 г. Липсват каквито и да е косвени индиции,
че с извършените преводни нареждания са заплащани авансово суми за заплати за
следващите месеци, в които работникът е следвало да полага труд.
Ето защо и предвид
гореизложеното, съдът приема, че работодателят не е изпълнил едно от основните
си задължения по сключения между страните трудов договор, а именно: да плаща
уговореното трудово възнаграждение за извършената работа, съгласно чл. 128, т.
2 КТ. Работодателят е останал задължен да заплати начислените по ведомости суми
за заплати на И.Т. за периода на исковата претенция – м. август 2013 г. – м.
октомври 2013 г.
Не е спорно между
страните, че основното трудово възнаграждение на въззиваемия
е в размер на 414 лв., което е видно и от цитирания трудов договор от
07.05.2013 г. За всеки от един от месеци август и септември 2013 г. работодателят
дължи на работника сумата от по 414 лв. За м. октомври 2013 г. дължимата сума
за заплата е 248.42 лв., видно от представената разчетно-платежна
ведомост /л. 36 от първоинстанционното дело/. След направените изчисления съдът
приема, че дължимото брутно трудово възнаграждение на И.Т. за времето от
01.08.2013 г. до 17.10.2013 г. възлиза на сумата в общ размер от 1076.42 лв.
/414 лв. + 414 лв. + 248.42 лв./. До този размер искът е основателен и следва
да бъде уважен. За разликата над 1076.42 лв. до 1134 лв. /сумата, присъдена с
решението на ВРС/ искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на
предявения иск за заплащане на сумата 100 лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за оказване на правна защита и съдействие във връзка
с депозиране на жалба до Инспекция по труда – гр. Варна, съдът приема следното:
Депозирането на жалби е конституционното признато право на гражданите. В същото
време обаче в производството не бяха ангажирани доказателства от страна на въззиваемия, от които да се направи категоричен извод, че
отговорността за извършването на претендирания разход следва да се възложи в
тежест на работодателя. Както е посочено и в приложения отговор на Инспекция по
труда от 05.11.2014 г. отношенията във връзка с претенциите за заплащане на
трудови възнаграждения имат гражданскоправен характер. Компетентни да се
произнесат по тези трудови спорове са съответните съдилища по реда на ГПК,
доколкото в КТ не е предвидено друго. Следва да се отбележи още, че уважаването
на така предявения иск не е обусловено от положителното произнасяне на съда по
иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ. Констатациите на административния
орган във връзка с наличието или липсата на дължими трудови възнаграждения
нямат задължителен за съда характер. По тези съображения съдът приема, че процесната искова претенция за заплащане на претендираната сума от 100 лв. на посоченото по-горе
основание е неоснователна, поради което същата подлежи на отхвърляне.
Поради
частично несъвпадане на крайните изводите на настоящата инстанция с тези на ВРС
съдът приема, че решението в частта му, с която „ОРЕАНА” ЕООД е осъдена да
заплати на И.Т. сумата, представляваща разликата над 1076.42 лв. до 1134 лв., претендирана като неплатено брутно трудово възнаграждение
за периода м. август 2013 г. – м. октомври 2013 г., следва да бъде отменено и
вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск в тази му част бъде
отхвърлен. В частта му, с която въззивникът е осъден
да заплати на въззиваемият сумата 1076.42 лв.,
представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода м. август
2013 г. – м. октомври 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.12.2014 г. до окончателното
й изплащане, атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Решението следва да
бъде отменено и в частта му, с която „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати на И.Т.
сумата 100 лв., представляваща разходи за подаване на жалба до Инспекция по
труда, като вместо него бъде постановено друго, с което така предявеният иск
бъде отхвърлен.
С оглед
крайния изход на спора, разноските в производството следва да бъдат
разпределени по следния начин:
С обжалваното
решение въззивникът е осъден да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт сумата 130 лв., в това число дължимата държавна
такса върху уважените искове – 50 лв., както и платеното от бюджета на съда
възнаграждение за вещо лице по изготвената по делото ССчЕ
– 80 лв. Дължимата държавна такса, съответна на уважената част от иска по чл.
128, т. 2 КТ – 1076.42 лв., е в минимално определения размер – 50 лв., съгласно
чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Ето
защо съдът приема, че атакуваното решение в тази му част следва да бъде
потвърдено.
В
производството пред ВРС в полза на въззиваемия са
присъдени разноски в общ размер от 160 лв., както следва: 100 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение и 60 лв. – разход за гориво. Предвид изхода на спора,
в полза на И. Т. следва да бъде присъдена сумата 138.67 лв., представляваща
сторени в производството пред ВРС съдебно-деловодни разноски, съответстваща на
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С оглед така
направените изчисления съдът приема, че обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в частта му, с която „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати на И. Т.
сумата 138.67 лв., съставляваща сторените пред ВРС разноски, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. В частта му, с която въззивникът е
осъден да заплати на въззиваемия сумата, представляваща
разликата над 138.67 лв. до 160 лв., решението следва да бъде отменено.
За
направените в производството пред ВРС разноски в полза на въззивника
следва да бъде присъдена сумата 69.26 лв. от общо претендираната
350 лв., представляваща заплатено авдокатско
възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете. С атакуваното решение И.Т.е
осъден да заплати на „ОРЕАНА” ЕООД сумата 30.43 лв. Решението в тази му част не
е обжалвано и е влязло в сила, както бе посочено и по-горе в изложението. С
настоящия съдебен акт въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на въззивното дружество сумата от още
38.83 лв., представляваща сторените пред ВРС разноски, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК.
Разноски пред въззивната
инстанция претендира единствено въззивникът. Същият
представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателства за направени
такива, както следва: сумата 255.58 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение и
сумата 25 лв. – внесена държавна такса по сметка на ВОС. От общо претендираните разноски пред ВОС в размер на 280.58 лв. в
полза на въззивника следва да бъде присъдена сумата 35.83
лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете. След направените изчисления
съдът приема, че И. Т. следва да бъде осъден да заплати на „ОРЕАНА” ЕООД сумата
74.66 лв., представляваща сторените пред първа и въззивна
инстанция съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 3822/07.10.2015 г., постановено по гр. д. № 5784/2015г. по описа на ВРС, VІІ състав, в частите му, с които: 1) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати на И.Т. Т.сумата, представляваща разликата над
1076.42 лв. до 1134 лв., съставляваща неплатено брутно трудово
възнаграждение за м. август, м. септември и м. октомври 2013 г.; 2) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати
на И.Т. Т.сумата
100 лв., представляваща разходи за подаване на жалба до Инспекция по труда
на 20.10.2014 г., както и 3) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати на И.Т. Т.сумата, представляваща разликата над 138.67
лв. до 160 лв., съставляваща сторените пред ВРС съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Т. Т., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „ОРЕАНА” ЕООД, ЕИК
103171477, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, кв. „Трошево”, бл. № 1, вх. Б, ет. 5, ап. 65 искове за заплащане
на сумите, както следва: сумата,
представляваща разликата над 1076.42 лв. до 1134 лв., претендирана като неплатено брутно трудово възнаграждение
за м. август, м. септември и м. октомври 2013 г., на основание чл. 128, т. 2
КТ, както и сумата 100 лв.
/сто лева/, претендирана като извършени разноски – заплатен адвокатски хонорар
по договор за правна защита и съдействие от 20.10.2014 г. за депозиране на
жалба до Инспекция по труда – гр. Варна.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3822/07.10.2015 г., постановено по гр. д. № 5784/2015г. по описа на ВРС, VІІ състав, в частите му, с които: 1) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати на И.Т.Т.сумата
1076.42 лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за м.
август, м. септември и м. октомври 2013 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
11.12.2014 г. до окончателното й заплащане; 2) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено
да заплати на И.Т. Т.сумата 138.67
лв., представляваща сторените пред ВРС съдебно-деловодни разноски, съразмерно
с уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и 3) „ОРЕАНА” ЕООД е осъдено да заплати в полза на държавата, по
сметка на ВРС, сумата 130 лв.,
представляваща държавна такса върху уважената
част от предявените искове и депозит за вещо лице, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК.
В останалите му части решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА И.Т. Танев,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на ОРЕАНА” ЕООД, ЕИК
103171477, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, кв. „Трошево”, бл. № 1, вх. Б, ет. 5, ап. 65, сумата 74.66 лв. /седемдесет и четири лева и шестдесет и шест стотинки/,
представляваща сторените пред
първа и въззивна инстанция съдебно-деловодни
разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.