О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ ………

гр. Варна, 18.05.2015г

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, Vс-в ,

в закрито заседание на осемнадесети май 2015г

в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА

ТАТЯНА ВЪЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИЕВА

ч.гр.д. № 1434 по описа за 2015г,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.274 ГПК.

Образувано по частната жалба вх.№ 8828/6.04.2015 на Д.П.Р. против протоколното определение от с.з. на 11.03.2015, което е отхвърлено искането й за конституирането й като главно встъпило лице срещу ищеца и ответницата по гр.д.№ 13894/2010.

Излага следните оплаквания по заявеното искане за главно встъпване.

Поддържа, че срещу ищеца е предявила положителен установителен иск за приемане за установено, че с договора с НА № 22/1993г върху придобитото от Д.Р. право на собственост върху 1/2ид.част от имота съществува вещно право на ползване, запазено в полза на Д.Т.Д.-Р. по реда на чл.22 ЗЗД и на осн.чл.56 ЗС.

Едновременно срещу ответницата е предявила ревандикационен иск за приемане за установено, че съгласно договора по НА № 22/1993г ответницата владее 7/8 ид.ч. от имота на правно основание - запазено право на ползване, като претендира да бъде осъдена да предаде на Д.Р. владението на правото на ползване върху 1/8ид.ч. от имота, съгласно вписаното в НА съдебно решение.

Счита, че РС неправилно е приел, че третото лице-помагач няма интерес от заявените искове като съсобственик върху имота да претендира за себе си гражданското право, предмет на първоначалния иск.

Притежаваната от Д.Р. част от съсобствеността на имота обуславя правния интерес, който вече бил установен от съда с конституирането й по делото като ТЛП на ответника, то няма как този интерес да не е налице при заявяването на свои самостоятелни права върху имота, предмет на спора с главното встъпване.

Предявеният от нея положителен установителен иск срещу ищеца К.Р. има обект на защита не владението като фактическо състояние, а принадлежността на правото на ползване, породено от договора, по който тя е била страна. Изясняването на волята на страните и неговите отделни уговорки, кои то произтичат от целия договор, няма как да бъдат чужди права по смисъла на чл.2б ал.2 ГПК.

Интересът й от участие в спора е обусловен от искането да се установи дали при сключването на договора с НА № 22/1993г правото на собственост върху имота, предмет на иска, е преминало в придобитата от нея 1/2ид.част от собствеността на имота в пълния му обем или е било обременено със запазено вещно право на ползване в полза на ответницата.

Неправилно съдът е приел, че не е налице тъждественост между заявеното от нея право и предмета на първоначалния иск. Съдът е отъждествил понятията „предмет на спора" и „правно основание", които са различни. Предмет на спора е субективното право, чиято защита се търси и то се характеризира с индивидуални белези - обект, размер, статут и др. Правно основание е обективната правна норма, която регламентира субективното право, предмет на търсената защита.

Въз основа на изложеното счита, че е налице идентитет в субективните права, предмет на предявените от въззивницата два иска.

Затова е заинтересована не само да получи защита по предявените от нея искове, но и да осуети уважаването на вече предявения иск. Ето защо като ГВЛ е ищец по предявените от нея искове и помагач на ответника по вече предявения иск.

С оглед факта, че спорното право на ползване е породено от общ договор за продажба срещу издръжка и гледане, сключен с НА № 22/1993г е налице задължително другарство в отношенията между ползвателя и всички съсобственици, поради това че правото на ползване е вещна тежест върху имота. Правото на ползване е и неделимо, съгл.чл.128 ЗЗД. Ищецът не е носител на активна материална легитимация да отрича правота на ползване върху целия имот, след като този имот е съсобствен. Освен това, ищецът няма правен интерес за останалата 3/4 от съсобствеността. В случая, като съсобственик на имота, въззивницата е предявила самостоятелни права, които произтичат от общия за страните алеаторен договор по НА № 22/1993г. След като претендира спрямо нея да бъде установено съществуването на спорното право на ползване като запазено в полза на конкретно лице, сега ответник, то упражнените от нея права са несъвместими с отреченото право с първоначалния иск и определя тяхната тъждественост. Налице е тъждественост спрямо ищеца, в частта за отреченото право на ползване върху останалата 1/2част от собствеността и спрямо ответницата, в частта за твърдяното право на ползване върху останалата 1/8част от собствеността.

Неверен и необоснован е изводът на съда, че правата произтичат от различни правоотношения. Водещо е, че съдът вече е приел, че отричаното в настоящото производство право е в пряка връзка с приключването на производството, по което се претендира разваляне на договора и като преюдициално спрямо настоящото дело настоящото производство е било спряно. Щом това е така, не представлява различно правоотношение вписаното съдебно решение по НА № 22/1993г, тъй като е неразделна част от него,а от същия произтичат заявените от въззивницата права на главно встъпила страна

Отправя следните искания:

1/ за спиране на производството по гр.д. № 13894/2010г на ВРС, на осн.чл.277 ГПК.

2/ за прекратяване изцяло производството по гр.д.№ 13894/2010г на ВРС поради липса на активна материална легитимация, а също да прекрати производството в частта за останалата 3/4част от имота поради липса на правен интерес за ищеца,

3/ В случай, че производството не бъде прекратено, моли за отмяна като незаконосъобразно протоколно определение от 11.03.2015г по гр.д.№ 13894/2010г на ВРС- XVIс-в, с което е оставена без разглеждане подадена от нея молба за главно встъпване, и на осн.чл.225 ГПК да бъда конституирана в това качеството, като се върне делото на друг състав за продължаване на съдопроизводствените действия.

4/ Поддържа предявения отвод за отстраняване от гр.д.№ 13894/2010г на съдия Румяна Христова както на изложените обстоятелства с отговор-възражения от 9.09.2013г, така и поради злонамерено несъобщаване за обжалваното определение като ново обстоятелство. Счита, че изложените обстоятелства категорично изключват възможността гр.д.№ 13894/2010г. да бъде разгледано и решено прозрачно, предвидимо и безпристрастно от съдия Румяна Христова, поради което моли при връщане на делото, същото да бъде върнато на друг състав на РС-Варна.

Претендира присъждането на разноски.

В срока по чл.276 ГПК ответникът по ч.ж.К.П.Р., редовно уведомен, е депозирал писмен отговор за неоснователност на жалбата. Излага следните доводи

Доводите на въззивницата за недопустимост на предявения от доверителя ми отрицателен установителен иск нямат връзка с обжалваното определение. Освен това, по въпроса за допустимостта на претенцията ни има произнасяне на ВКС, първо г.о. с Определение № 448/15.07.2014г, с което ВКС отмени определението за прекратяване на производството поради недопустимост и върна делото на ВРС за насрочване в открито с.з.

Искането ВОС да прекрати изцяло или отчасти производството по гр.д.№ 13894/2010г е недопустимо. Въззивният съд няма такива правомощия в настоящото производство, както и няма правомощия да върне делото на друг състав за продължаване на съдопроизводствените действия.

Отказът на ВРС да уважи молбата на Д.Р. е съобразен с разпоредбата на чл.225 ГПК и с липсата в случая на задължителните предпоставки за допустимост на главното встъпване. В мотивите към обжалваното определение ВРС обосновано и законосъобразно приема, че третото лице - помагач Д.Р. няма интерес като съсобственик на имота да претендира за себе си изцяло или отчасти спорното право по първоначалния иск. Този извод се основава на факта, че предявеният от от ищеца Р. иск е отрицателен установителен и успешното му провеждане би защитило и интереса на съсобственика. ВРС правилно констатира липсата на тъждественост между предмета на първоначалния иск с този на главно встъпилото лице, тъй като предявените права по главния иск и по исковете на Д.Р. произтичат от различни правоотношения.

Възраженията на въззивницата срещу този извод на ВРС са неоснователни. Не е налице твърдяното от Д.Р. смесване от страна на ВРС на понятията „предмет на спора" и „правно основание". Правната теория приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, очертано от ищеца чрез основанието и петитума на иска, в които той е длъжен да посочи белезите, характеризиращи правото: правопораждащият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото (Бълг.гр.проц.право, изд.Сиела, 2012 г., §45). Характеризиращите белези на спорното право не са, както твърди въззивницата, обект, размер, статут и др. В случая предмет на предявения от доверителя ми иск е правото на ползване на ответницата върху процесиите имоти. Предмет на един от исковете по молбата за главно встъпване е същото право на ползване, като обаче се поддържа, че е валидно запазено в полза на ответницата Д.Р.. Заявените от Д.Р. самостоятелни права върху имота не са основание за главно встъпване в процеса чрез повдигане на идентичен спор с този по първоначално предявения иск. Недопустимо е както в различни, така и в едно и също производство да се разглеждат отрицателен и положителен установителен иск с един и същ предмет. По-късно предявеният иск е недопустим съгласно чл.126 ал.1 ГПК.

Не е налице твърдяното от въззивницата задължително другарство в отношенията между ползвателя и всички съсобственици. Независимо от това, при задължителното другарство участието на всички задължителни другари в процеса е предпоставка за допустимостта му, а не за главно встъпване на другарите. В Определение № 448/15.07.2014 г. на ВКС, първо г.о., в което ВКС се произнесе положително по въпроса за допустимостта на предявения иск, липсват указания за конституиране на задължителни другари. Като съсобственик К.Р. има правен интерес да оспорва евентуалните права на ползване върху целия имот, тъй като това оспорване е акт на управление на общия имот. Именно въззивницата няма правен интерес да иска да бъде установено спрямо нея, че спорното право е валидно запазено в полза на ответницата по делото.

В депозираната на 26.02.2015г искова молба Д.Р. заявява, че е заинтересувана да получи защита по предявените от нея искове и да осуети уважаването на вече предявения иск. Твърди, че притежава самостоятелни права на ползване върху имота, които са несъвместими с отреченото право на ползване по първоначалния иск. Това твърдение е несъстоятелно, тъй като именно претендираното от Д.Р. право на ползване върху ид.части от имота е несъвместимо с претендираното от ответницата право на ползване върху целия имот.

Ако се предявяват различни искове срещу ищеца и ответника, те следва да са с предмет едно и също спорно право, и да обективират претенциите на главно встъпилото лице, че е титуляр на това право.

Нито един от предявените срещу доверителя ми искове не отговарят на изискванията по чл.225 ГПК: не обективират претенции за самостоятелни права на ищеца върху предмета на спора

Искането за главно встъпване от страна на третото лице- помагач на ответника Д.Р. в случая цели да се заобиколят последиците от процесуалната преклузия и да постигне приемане в процеса на нови доказателства, които ответната страна е пропуснала да представи в сроковете по ГПК.

Неотносими към предмета на настоящото производство са исканията за отвод на съдия Румяна Христова.

По изложените съображения моли за потвърждаване обжалваното определение.

Претендира присъждането на сторените по делото разноски - адв.хонорар в размер на 400лв, на осн.чл.7 ал.1 т.7 от Наредба №1 за мин.размери на адв.хонорари, за което представя договор за правна помощ.

В срока по чл.276 ГПК ответницата по ч.ж. Д. ПЕРТОВА Р., редовно уведомена, е депозирала писмен отговор със становище за основателност на жалбата.

По допустимостта на исковото производство

Счита обжалваното определение за недопустимо, тъй като е постановено в производство, образувано по недопустима искова молба. Моли ВОС да прекрати изцяло производството по гр.д.№ 13894/2010г на ВРС като образувано при липса на активна материална легитимация.

Евентуално моли за прекратяването му в частта за останалата 3/4част от имота поради липса на правен интерес за ищеца.

По алеаторния договор с НА № 22/1993г двете й деца са приобретатели на по 1/2част от собствеността имота, а тя е съпругата, дала съгласие по чл.23 СК (отм) и кредитор-бенифициер по уговорените задължения за грижи и издръжка и трето лице-бенифициер, което е приело направената в нейна полза уговорка, декларирайки през 1993г вещното право на ползване върху половината имот на свое име.

Прехвърлителят, неин съпруг и баща на децата й, починал на 6.03.2010г. Видно от представената с отговора по исковата молба Данъчна декларация по чл.14 ЗМДТ, подадена от К.П.Р., синът й е този, който след смъртта на баща си е декларирал Д.Р. за ползвател на целия имот. Следователно, след направеното декларативно признание, че, считано от 21.5.2010г, тя е ползвателят на целия имот по НА № 22/1993, е образувано гр.д.№13894/2010г по подадена от същия искова молба .

Твърди, че тя е заплащала местния данък за целия имот, което е видно от представените квитанции за 2010г, 2011г, 2012г и 2013г, а за 2014г и 2015г - за 7/8ид.части от имота. От сключването на договора е заплатила данъка на имота за общо 23г, от които за осемнадесет години преди подаването на ИМ и за 5години от образуване на делото.

Действително, правото на ползване се прекратява със смъртта на ползвателя. Когато, обаче, ползвателите са двама и според договора всеки от тях получава правото на цялостно ползване, договорната неделимост означава, че след смъртта на единия от ползвателите останалият жив има право на цялостно, а не на частично ползване. По въпроса, че правото на ползване е неделимо, а за оставащият ползвател правата му се разпростират върху целия имот е формирана съдебна практика /Решение № 1892/11.12.1991г по гр.д.№1272/91г на ВКС, Решение № 347/2.12.2011г по гр.д.№ 30/2011г на ВКС, Решение № 2029/10.2.2006г по гр.д.№1331/ 2004г на ВКС:.

Отношенията между ползвателя на имота неговите съсобственици са в условия на задължително другарство. Правото на ползване е неделимо, съгласно разпоредбата на чл.128 ЗЗД. В случая имотът е съсобствен, а делото се води само от един от съсобствениците срещу ползвателя.

С исковата молба ищеца твърди, че е собственик на 1/2част от имота, но отрича валидността на правото на ползване върху целия имот, запазено в нейна полза с алеаторния договор по НА № 22/1993г.

Производството по гр.д.№13894/2010г на ВРС е образувано по нередовна искова молба при липса на активна материална легитимация за останалата част от имота. Първоначалният отрицателен иск е недопустим и поради липса на правен интерес за ищеца, в частта за останалата 3/4 от собствеността.

По главното встъпване

Счита, че подадената по реда на чл.225 ГПК исковата молба на 26.2.2015г е редовна, допустима и основателна, а постановеното по тази молба определение е незаконосъобразно.

Главното встъпване е особен вид другарство. Правата на трите страни по делото са обективирани в общият алеаторен договор, сключен с НА № 22/1993г. За да отхвърли искането за главно встъпване, съдът неправилно е приел дословно следното „третото лице помагач няма интерес от заявените искове като съсобственик върху имота да претендира за себе си гражданското право, предмет на първоначалния иск". Съдът е този, който е конституирал по делото третото лице помагач. След като това е така, няма как установеният вече правен интерес за същото това лице да не е налице при заявените от него самостоятелни права по спора.

Интересът от участие е обусловен за всеки един от двамата съсобственици от това да се установи дали при сключването на договора с НА № 22/1993г правото на собственост върху имота е преминало в придобитата от тях собственост в пълния обем или е било обременено със запазено вещно право на ползване в полза на ответницата. В случая предявеният срещу ищеца положителен установителен иск има обект на защита не владението като фактическо състояние, а принадлежността на правото на ползване, породено от договора, а изясняването на волята на страните и неговите отделни уговорки, които произтичат от целия договор, няма как да бъдат чужди права по смисъла на чл.26 ал.2 ГПК.

При положение, че ищецът по първоначалния иск отрича валидността на запазеното в полза на въззивницата право на ползване върху целия имот, за нея е налице правен интерес със сила на присъдено нещо да бъде установено на коя конкретна 1/8част от правото на ползване върху имота предава владението на главно встъпилата по делото страна по предявения срещу нея ревандикационен иск, а тя е 1/8част съгласно решение по гр.д.№ 334/2011г на ВАпС, в сила от 1.3.2013г.

Налице е тъждественост на спорното право на ползване. Основанието е в предмета на трите иска, който е за едно и също спорно право, макар че относно него спрямо ответника може да се търси различен вид защита от главното встъпило лице.

Неправилен е изводът на съда, че заявеното право не предполага тъждественост на предмета на първоначалния иск с този на главното встъпило лице, тъй като понятията „предмет на спора" и „правно основание" са различни.

Налице е и условието, главното встъпило лице не само да получи защита по предявените от него искове, но и да осуети уважаването на вече предявения иск.

Неверен е изводът на съда, че „правата произтичат от различни правоотношения" (неясно кои). Съдът е този, който е приел, че отричаното в настоящото производство право е в пряка връзка с приключването на производството, с което се претендира разваляне на договора, с който то е уговорено и преюдициално спрямо настоящото дело, съгласно постановеното определение от 26.6.2011г на осн.чл.229 ал.1,т.4 ГПК. Щом това е така не представлява различно правоотношение вписаното съдебно решение постановено по алеаторния договор, като неразделна част от НА № 22/1993г, от който произтичат правата на трите страни по делото.

По предявен отвод на съда

Поддържа се искането за отвод на съдията - титуляр на състава.

Предвид изложеното моли за уважаване изцяло на подадената от Д.Р. в.жалба вх.№8828/6.4.2015г

Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

СЪДЪТ, за да се произнесе, съобрази следното

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и е допустима, а по същество неоснователна поради следните съображения:

По фактите

Първоинстанционното дело под № 13894/2010 на ВРс-ХVІІс-в е прилоено към ч.гр.д.№ 1419/2015, образувано по подадена от Д.Р. молба за определяне срок за бавност, по което докладчик е същият съдия – Д.Георгиева и затова същата е запозната служебно с делото.

Производството по гр.д.№ 13894/2010. на ВРС е образувано по предявен от К.Р. срещу Д.Р., негова майка, отрицателен установителен иск за приемане за установено, че с договора за продажба срещу издръжка и гледане, обективиран в НА N 22/1993 ответницата не притежава право на ползване върху Апартамент № 1 и върху офис, преустроен от избено помещение, находящ се в гр.Варна ул.“Добри Читнулов“№ 10, при висящ между страните спор по чл.7б ЗС относно апартамента.

С определение от 28.10.2010г /л.28-І/ Д.Р., която е и процесуален представител на ответницата, нейна майка, е конституирана като трето лице помагач /ТЛП/ на страната на ответницата, на осн.чл.218 ГПК.

Впоследствие, въз основа на представено пълномощно за адвокатска защита и съдействие, Д.Р. е приета за пълномощник на майка си отв. Д.Р. /л.40-І/ от 3.12.2010.

След постановено спиране на производството на осн.чл.229 т.4 ГПК до приключване на развалянето на договора за издръжка и гледане за частта на починалия прехвърлител Петър Р. /баща на ищеца и на Д.Р./, същото е било възобновено след постановяването на решението по чл.87 ал.3 ЗЗД от 28.11.2011 по в.гр.д.№334/2011 на ВАпС за разваляне на ДИГ по отношение частта на К.Р. от 1/2ид.ч. от имота, до размера на 1/4 от целия имот, на осн.чл.87 ал.З ГПК, съответно по уважени искове предявени от наследниците бенифициера Д.Т.Д.-Р. и от Д.П.Р. по 1/8част за всяка една от тях.

На 26.02.2015 Д.Р. е депозирала искова молба с искане за конституирането й като главно встъпило лице /ГВЛ/ срещу ищеца и ответницата по делото, като предявява следните искове :

1/ срещу ищеца К.Р. - положителен установителен иск да се приеме за установено съществуването на запазено в полза на ответницата Д.Р. вещно право на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно, като Д.Р. заявява собствени права върху този имот.

2/ срещу ответницата Д.Р. – ревандикационен иск, предявен от главно встъпилата страна срещу ответницата е правото да искам установяване, че ответницата Д.Р. владее на правно основание 7/8ид.ч. от имота, а 1/8ид.ч. от имота - на отпаднало основание и затова претендира осъждането й да предаване на Д.Р. владението на правото на ползване върху посочената 1/8ид.част, върху която част заявява собствени права.

Горната фактическа установеност обуславя следните правни изводи:

Искът, който главно встъпилото лице по чл.225 ГПК трябва да предяви по начало е общ иск срещу първоначалните страни. В този смисъл е ТР № 77/29.05.1970 по гр.д.№ 59/1970, ОСГК, и т.9 от ТР № 1/4.01.2001 по гр.д.№ 1/2000, ОСГК, в които ВКС приема, че „при главното встъпване се съединяват в общо производство искът на третото лице срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск, с който той претендира изцяло или частично за себе си спорното право, предмет на първоначалния иск".

Както е посочено в доктрината, главното встъпване е особен случай на другарство и средство на правоимащия по повод на образуван вече процес да упражни правото си на иск спрямо ищеца и ответника, като ги конституира като другари. ГВЛ трябва да предявява самостоятелни права върху предмета на спора, т.е. да твърди, че спорното право изцяло или отчасти му принадлежи, без значение е основанието, от което то произтича Затова самостоятелността на правото на встъпващия се състои в неговата несъвместимост с правото, претендирано по първоначалния иск, което налага тяхната тъждественост.

В настоящия случай не се установява такава тъждественост :

Предмет на спора по първоначалния отрицателен установителен иск е установяване на несъществуване правото на ползване за Д.Р., запазено с ДИГ, обективиран в НА № 22/1993г, сключен между прехвърлителя Петър Р. и двамата приобретатели – ищецът К.Р. и Д.Р., която участва в производството в двояко качество – като процесуален представител на ответницата и като ТЛП.

Предмет на положителния установителен иск, предявен от ГВЛ Д.Р. срещу ищеца К.Р., е да се установи съществуването на запазеното в полза на ответницата Д.Р. вещно право на ползване върху имота, като Д.Р. заявява собствени права на собственост върху този имот.

Този иск въззивният съд намира за недопустим поради това, че се цели защита на чужди права, което в нарушение на установения в чл.26 ал.2 ГПК принцип. Институтът на процесуалната субституция е въведен като изключение и в изрично посочените от закона случаи, какъвто настоящият не е.

Що се отнася до останалата част от претенцията, в която се заявява искане да се признае за установено, че най-късно през декември 2006г предназначението на апартамента е възстановено в жилище на основание чл.38 ал.6 ЗУТ и за обявяване нищожността на Акт за узаконяване № 141/5.7.1999 и Разрешение за ползване № 578/21.7.1999, формулираните претенции не са такива за самостоятелни права на Д.Р. върху предмета на първоначалния спор, още повече, че в първата се цели установяване на факт с правно значение, който не е предвиден в закон и затова е недопустим, съгл.чл.124 ал.4 изр.2 ГПК. Недопустими са и исковете за обявяване нищожността на адм.актове, за чиято валидност гражданският съд следи само преюдициално.

Предмет на ревандикационния иск, предявен от ГВЛ Д.Р. срещу отв.Д.Р. е да се установи, че отв. Д.Р. владее на правно основание 7/8ид.ч. от имота, а 1/8ид.ч. от имота - на отпаднало основание и следва да бъде осъдена да предаде на ГВЛ Д.Р. владението на правото на ползване върху посочената 1/8ид.част, върху която част заявява собствени права.

На първо място, няма тъждество в спорното право- с ИМ се отрича ограниченото вещно право на ползване за отв.Д.Р., а с предявения осъдителен иск, имплицитно съдържащ в себе си установителен иск за собственост, се претендира предаване владението на част от апартамента. Освен това, при положение, че искът, насочен срещу ищеца К.Р. се явява недопустим така както е заявен, то не е допустимо приемането за разглеждане само на иска, насочен срещу ответницата

Отделно от това стои въпросът доколко е допустимо съвместяването на качествата на процесуален представител на ответницата и ТЛП на същата при положение, че участието на последното в процеса е обусловено от предявяването на обратен иск от страна на ответника срещу ТЛП и доколко не е налице противоречие в интересите на тези участници в процеса.

По останалите заявени с частната жалба искания:

1/ в рамките на настоящото производство съдът не е компетентен да се произнесе по искане за спирането на делото

2/ за прекратяването на исковото производство поради недопустимост на първоначалния отрицателен установителен иск за непринадлежността правото на ползване на ответницата, по който е образувано гр.д.№ 13894/2010г. на ВРС.

По този въпрос ВКС се е произнесъл с отменително определение, като е върнал дело за продължаване на съдопроизводствените действия. Указанията са задължителни за РС и въззивния съдилища, разглеждащи спора.

Освен това, в рамките на настоящото производство с предмет постановения отказ от съда да конституира Д.Р. като ГВЛ е недопустимо обсъждането на този въпрос. Ето защо искането следва да бъде оставено без разглеждане.

3/ относно предявен отвод на съда

Въззивният съд не е компетентен да се произнесе по това искане, тъй като това е въпрос на лична преценка на съдията дали да са налице предпоставките на чл.22 ГПК и дали да си направи самоотвод. Само при инстанционния контрол на постановения окончателен съдебен акт може и при наведени доводи от страна може да се преценява дали е била налице някоя от визираните в хипотезата на чл.22 ГПК предпоставки за отвод, но не и в рамките на настоящото производство, образувано по повод постановения отказ по чл.225ГПК. Поради това и в тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане.

Воден от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА определение от с.з. на 11.03.2015, постановено по гр.д.№ 13894/2010, с което РС е отказано конституирането на Д.П.Р. като главно встъпило лице срещу ищеца и ответницата в процеса.

Определението може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД с частна жалба в едноседмичен срок от уведомяването на страните, по арг. Т.9 б.“б“ ТР № 1/9.12.2013 на ВКС, ОСГТК

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: