Р Е Ш Е Н И Е

Номер 2015 година град Варна

Варненския окръжен съд Наказателно отделение

На двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета

година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛОЗАР ГЕОРГИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ДИМО ДИМОВ

КРАСИМИР ГАЙДАРОВ

Секретар: А. Б.

Като разгледа докладваното от съдия Димов

ВНЧХД № 916 по описа на съда за 2014г.,

за да се произнесе, взе предвид:

Варненски районен съд, първи наказателен състав, с присъда № 198/05.06.2014г., постановена по НЧХД № 1290 по описа на съда за 2013г. е признал подсъдимия К.П.Б. – роден на ***г. в гр. Плачковци, живущ ***, българин, български гражданин, женен, неосъждан, пенсионер, ЕГН: ********** за НЕВИНОВЕН и го е ОПРАВДАЛ изцяло за това, че на 10.05.2012г. в гр. София в жалба до Министерство на Регионалното развитие и благоустройството е преписал на К.Б.К. ***, в качеството й на длъжностно лице – Началник на служба „Геодезия, картография и кадастър” – гр. Варна, извършването на престъпления от общ характер по чл.302, ал.1, т.1, вр. чл. 301, ал.1 НК и е разгласил позорно обстоятелство – че К.Б.К. *** и АГКК – София, поради участие в корупция – престъпление по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.3, вр. чл.147, ал.1, пр.2 НК. Със същата присъда, Варненски районен съд е отхвърлил изцяло, като недоказан, предявения по делото от частния тъжител К. граждански иск за причинени от деянието неимуществени вреди в размер на 5000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 10.05.2012г. до окончателното изплащане на претендираната сума.

Недоволен от оправдателната присъда е останал тъжителят, който чрез повереника си е подал бланкетна въззивна жалба, в законоустановения срок. В нея твърди, че съдебният акт е неправилен (едновременно в наказателноправната и в гражданскоправната му част), тъй като е постановен в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, без същите да се посочват изрично. Моли да бъде отменена оправдателната присъда и вместо нея да бъде постановена нова осъдителна, с която подсъдимият Б. за бъде признат за виновен в извършване на инкриминираното деяние, а гражданският иск да бъде уважен изцяло.

В съдебно заседание частният тъжител К., редовно призована, не се явява. Повереникът й поддържа въззивната жалба, като посочва, че мотивите на районния съд са по съществото си противоречиви, доколкото по делото не е установена истинността на нито едно от инкриминираните изявления, направени от подсъдимия и окачествени от частния тъжител като позорни, но въпреки това същият е бил признат за невиновен.

Наред с това, изтъква, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в конкретния случай, подс. Б. е упражнявал своето конституционноустановено право на сигнал срещу длъжностно лице, което същият е считал, че е действало в противоречие със закона и морала.

Намира, че гражданите не следва да злоупотребяват с предоставените им права, като обвиняват определени лица в корупция без да бъдат конкретни в обвиненията си. По същество, не спори, че първата част на инкриминирания документ – „жалба до министъра на регионалното развитие и благоустройството на Република България” – има характера на оплакване от конкретни действия на частния тъжител К., насочени срещу подсъдимия, но във втората си част /на стр.2/ съдържанието на същата преминавало в обидни и клеветнически квалификации, свързани с твърдения за корупция, което безспорно било позорно обстоятелство.

Сочи, че тъй като клеветата била извършена в писмен вид и адресирана до държавен орган, то несъмнено от субективна страна, подсъдимият е действал с пряк умисъл, като е целял пряко да накърни честта и достойнството на К.К., а обстоятелството, че клеветата е станала известна на много хора е категорично доказателство за разгласяването й публично.

Защитникът на подсъдимия пледира за потвърждаване на първоинстанционната присъда. Посочва, че в тежест на частния тъжител е било да представи доказателства, в подкрепа на обвинителната теза, което до момента не било сторено.

Излага, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая липсва противоправност, тъй като подс. Б. се е възползвал от правото, което му предоставя чл. 107, ал.4 АПК да подаде сигнал за лошо управление и корупция при управлението на държавно и обществено имущество, както и за други незаконосъобразни и нецелесъобразни действия и бездействия на администрацията.

Твърди, че изцяло законосъобразно първата инстанция е приела, че липсва разгласа, тъй като от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че не Б., а самата К. е оповестила съдържанието на сигнала сред своите колеги, като обстоятелството, че подсъдимият е подал писмен сигнал до държавен орган срещу частния тъжител не представлява разгласа по смисъла на Наказателния кодекс.

Подчертава, че от субективна страна, Б. е действал добросъвестно и със съзнанието, че изпълнява свой граждански дълг.

Моли да му бъдат присъдени разноските, сторени във въззивното производство.

Подсъдимият Б. се явява лично пред въззивния съд и в последната си дума заявява, че е невинен, като в действията си се е ръководил единствено и само от обществения интерес.

След преценка на депозираната жалба, като взе предвид становищата на страните, изложени в съдебно заседание и след извършване на цялостна служебна проверка на присъдата, съобразно разпоредбата на чл.313 и 314 от НПК, съставът на ВОС констатира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока за обжалване и от надлежна страна. Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, поради следните съображения:

Производството пред Варненски районен съд е било образувано по частна тъжба от К.Б.К. срещу подсъдимия К.П.Б. за престъпление по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.3, вр. чл.147, ал.1, пр.2 НК, за това, че на 10.05.2012г. в гр. София в жалба до Министерство на Регионалното развитие и благоустройството е преписал на К.Б.К. ***, в качеството й на длъжностно лице – Началник на служба „Геодезия, картография и кадастър” – гр. Варна, извършването на престъпления от общ характер по чл.302, ал.1, т.1, вр. чл. 301, ал.1 НК и е разгласил позорно обстоятелство – че К.Б.К. *** и АГКК – София, поради участие в корупция.

В съответствие с всички събрани по делото доказателства, относими към предмета на доказване, Варненски районен съд е приел за установена по несъмнен и категоричен начин следната фактическа обстановка:

Подсъдимият К.П.Б. бил обществено ангажиран с извършването на определени действия, които считал за необходими за опазването на района на Морската градина в гр. Варна, известен като” Алея Първа”.

В тази връзка той самостоятелно и заедно с други лица изисквал информация, свързана с реализацията на проекта „Алея Първа”.

Подсъдимият познавал частния тъжител, тъй като се срещал с нея, във връзка със заеманата от К. длъжност – началник на служба „Геодезия, картография и кадастър” в гр. Варна.

По повод на поискана на 24.04.2012г., от страна на Б. и св. Павлова, информация за кадастрален план на Морската градина в гр. Варна, между подсъдимия и К. били възникнали негативни отношения, обусловени от отказа на частния тъжител да допусне до информацията друго лице, освен подсъдимият, който имал разрешение за достъп до нея.

В резултат на отказа, в Службата по геодезия и картография, между Б. и К. възникнал конфликт, като поведението на подсъдимия по време на същия е бил предмет на разглеждане в други наказателни производства – по НАХД № 4507/2012г. по описа на Варненски районен съд и по ВНАХД № 432/2013г. по описа на Варненски окръжен съд, които завършили с оправдателна присъда по повдигнатото му обвинение по чл.325 НК.

Мотивиран от горното и тъй като бил получил информация от св. Маринов и св. Павлова, че имало слухове, че К.К. ***, поради съмнения в корупция, на 10.05.2012г. подс. Б. подал „жалба” до министъра на регионалното развитие и благоустройството, в която изложил следното:

„...Срещу г-жа Б. има много оплаквания от граждани, както и обвинения в корупция, но благодарение на височайшите й покровители, тя се чувства недосегаема. Според нейни колеги от община Варна, там тя е уволнена заради съмнения за корупция, а преди няколко години поради същите причини е уволнена и от СГКК, но впоследствие възстановена на работа от съда. Съпругът й, като инженер и геодезист работи частно за варненска групировка, а проектите му се одобряват безпроблемно от същата госпожа....”

След като узнала за съдържането на подадената жалба, К. се притеснила и споделила със свои познати от Службата по геодезия и картография, като се консултирала и със свидетелката Галина Арменчева Цанкова, която била адвокат, какви действия би могла да предприеме срещу подсъдимия.

Видно от събраните по делото доказателства К.К. е била освободена от длъжността, която заемала в от Община Варна, впоследствие възстановена на работа от съда, но не се е възползвала от правото си да заеме отново длъжността, поради постъпване на работа в АГКК. В настоящото наказателно производство не са събрани доказателства същата да е участвала в дейности с корупционен характер под каквато и да е форма.

Посочената фактическа обстановка е била правилно установена от първостепенния съд и се възприема изцяло от настоящия въззивен състав.

По делото не съществува спор относно фактите, доколкото подсъдимият не отрича, че е подал процесната „жалба”, както и че е употребил в нея инкриминираните изрази.

На следващо място, съдът изгради своите фактически изводи, изцяло базирайки се на доказателствения материал по делото – показанията на свидетелите Татяна Любчева Кюркчиева, Галина Арменчева Цанкова, Христо Видолов Христов, Марин Симеонов Маринов, Калина Тодорова Павлова; заповед № ЧР – 31 -021/15.09.2007г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра; жалба до министъра на регионалното развитие и благоустройството на Република България № V8 – 1170/10.09.2013г.; заповед за прекратяване на служебно правоотношение на К.Б.К. № ДО – 307/20.05.2008г.; копие на служебно досие на К.Б.К. от Агенция по геодезия, картография и кадастър (л.58-192 от първоинстанционното производство); писмо от изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър изх.№ 94-310/31.05.2012г. до главния секретар, заместник – министъра на регионалното развитие и благоустройството и до К.П.Б. във връзка с предоставяне на достъп до обществена информация; заверено копие на трудово досие на К.Б.К., назначена на длъжност инспектор в отдел „Кадастър и регулация”, преназначена на длъжност началник отдел „Кадастър и регулация”, дирекция „Архитектура и благоустройство” (л.221-262 от първоинстанционното производство); документи, във връзка с подадено заявление за достъп до обществена информация – кадастрална карта и кадастрални регистри за територията на административен район „Приморски” – Варна (л.270-296 от първоинстанционното производство); заповед № РК – 09-8500-18 от 08.06.2009г. на Областния управител на гр. Варна; договор № 3910/2009г. за покупко-продажба на недвижими имоти държавна собственост по реда на ЗНИ от 15.06.2009г.; скици на поземлени имоти (л.303-гръб до 305-гръб, л.309-311); доклад за оценка, приет от ГРЕКО; справка за съдимост на К.П.Б.; постановление на Апелативна прокуратура – гр. Варна от 06.12.2013г. във връзка с жалба на К.Б.; писмо изх. № V-12-838/06.11.2013г. до К.Б. от министъра на регионалното развитие и благоустройството, във връзка с депозирана жалба от дейността на АГКК и СГКК – Варна; материалите по НАХД № 4507/2012г. по описа на ВРС, 29-ти състав и приложени към него ДП № 893/2012г. по описа на II РУП – Варна, водено срещу К.Б. за престъпление по чл.325 НК; НАХД № 2188/2012г. по описа на ВРС и ВНАХД № 432/2013г. по описа на ВОС, както и останалите писмени доказателства, приети от първоинстанционния съд.

При извършване на доказателствения анализ въззивният съд следва да акцентира на обстоятелството, че писмените доказателства по делото са безспорни и изцяло законосъобразно районният съд им е дал вяра при формиране на изводите си по същество в настоящото наказателно производство.

Другата основна група доказателства, а именно гласните, макар и депозирани от свидетели, с разнопосочни интереси (доколкото част от тях са приближени на частния тъжител, а останалата част - на подсъдимия), настоящият състав също кредитира изцяло, тъй като са последователни и логични, като същевременно отразяват личните възприятия на всеки един от свидетелите. Показанията на разпитаните свидетели послужиха на съда за установяване на три основни групи обстоятелства, които ще бъдат предмет на анализ от правна страна на инкриминираното деяние, а именно: обстоятелството по какъв начин подсъдимият Б. е получил информация за обективираните впоследствие от него в „жалбата” изявления; по какъв начин колегите и познатите на частният тъжител са узнали в най-общ план за съдържанието на „жалбата”; както и в каква степен подсъдимият Б. е бил убеден в истинността на изнесените от него в процесния документ твърдения.

При така установеното от фактическа страна, съставът на ВРС обосновано и законосъобразно е приел, че подсъдимият К.П.Б. не е извършил деянието, за което е обвинен, а именно по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.3, вр. чл. 147, ал.1, пр.2 НК.

Извършвайки пълен анализ от правна страна, въззивният съд дължи да посочи, че основният предмет на разглеждане в настоящото наказателно производство е характерът на изявленията на подсъдимия К.П.Б. срещу частния тъжител, обективирани в писмен документ, подаден до министъра на регионалното развитие и благоустройството на Република България.

От обективна страна, безспорно доказано по делото е, че К.Б. е автор на инкриминираните изявления.

Относно твърденията в тъжбата, че подсъдимият Б. е преписал на К.К. престъпления по чл. 302, ал.1, т.1, вр. чл. 301, ал.1 НК, съдебната практика е категорична, че за да се ангажира наказателната отговорност на едно лице за клевета в разновидността й на „преписване на престъпление” е необходимо деецът да е изложил пред трети лица твърдения, че пострадалият е извършил престъпление, което трябва да е достатъчно описано, макар и не напълно конкретизирано – в този смисъл е Решение № 75 от 12.03.2012г. на ВКС по н.д. № 3142/2011г., II НО.

В конкретния случай, видно от текста на „жалбата” подс. Б. не е описвал и не е излагал никакви твърдения, свързани с извършени от К. престъпни деяния по смисъла на чл.301 и сл. НК. Общите изявления за наличието на съмнения, че същата е била уволнена заради корупция, не са достатъчно конкретни, за да се формулира твърдение, че е получавала имотни облаги във връзка с изпълнението или неизпълнението на свои служебни задължения, каквито са твърденията на частния тъжител.

Настоящият състав на въззивния съд, подобно на първата инстанция прие, че подбраните от подсъдимия в процесния документ изразни средства, съдържащи пряко и косвено понятието „корупция” във връзка с дейността и личността на частния тъжител, макар и неконкретни по своето съдържание, притежават негативно оценъчно съдържание и биха могли да бъдат възприети, в определен контекст, като позорно обстоятелство.

При все това и въпреки че по делото е категорично установено, че К.К. не е била уволнена нито от Община Варна, нито от АГКК поради съмнения за участие в корупционни схеми, въззивният съд не може да сподели тезата на повереника на частния тъжител, че доколкото подсъдимият не е успял да докаже истинността на изнесените в „жалбата” обстоятелства, не е налице основание същият да бъде признат за невиновен в извършването на престъпление по визирания текст от наказателния закон.

Безспорно в разпоредбата на чл.147, ал.2 НК законодателят е предвидил възможност в случай, че докаже истинността на заявеното, подсъдимият да не бъде наказван, а не да бъде оправдан за извършеното от него съставомерно деяние. Основанията да не бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия могат да бъдат от различно естество в това число обективна или субективна несъставомерност на деянието.

Поради това, въпреки че е приел, че подсъдимият не е доказал истинността на твърденията си, първоинстанционният съд не е бил непоследователен, мотивирайки по същество защо намира, че Б. следва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение.

При така изложените обстоятелства и въпреки че инкриминираните изрази, употребени по отношение на частния тъжител имат обективно негативно съдържание, въззивният съд споделя тезата, че от субективна страна извършеното от Б. не е съставомерно по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.3, вр. чл. 147, ал.1, пр.2 НК, тъй като с действията си, той е упражнил конституционноустановеното си право на жалба.

Още в Решение № 435/27.06.1955г. по н.д. № 415/1955г., ВО върховният съд е намерил повод да обсъди правото на гражданите да подават молби, жалби и петиции до съответните власти в светлината на възможността, упражнявайки това свое право същите да засегнат честта и личното достойнство на гражданите, срещу които е подаден сигналът. Според цитираното решение на практика конституционноустановеното право на жалба не би било гарантирано, ако се допусне гражданите да бъдат привличани към наказателна отговорност за клевета или набедяване във всички случаи, когато изнесените от тях позорни обстоятелства или престъпни прояви се окажат неверни.

Доколкото обаче недопустим е подход, при който облечените в жалба или сигнал позорни факти и/или извършени престъпления са винаги несъставомерни, то необходимият разграничителен критерий между това кога едно изявление е престъпление по чл.148 НК и кога е израз на субективно и гарантирано от закона право, е именно обстоятелството дали лицето, направило изявленията е било или не добросъвестно – т.е. дали е действало със съзнанието, че изложените от него обстоятелства, респ. престъпления са истински – в този смисъл е и по-новата съдебна практика, обективирана в Решение № 248 от 18.05.2009г. на ВКС по КНД № 220/2009г., I НО.

В конкретния случай, видно от събраните по делото гласни доказателства – и в частност показанията на св. Павлова - подсъдимият Б. е бил твърдо убеден в истинността на изнесените от него в „жалбата” твърдения. Посочената убеденост е била мотивирана на първо място от обстоятелството, че до Б. достигнали (посредством информация, получена от свидетелите Маринов и Павлова) слухове, че К. *** поради съмнения в корупция.

Впоследствие формираната убеденост се е затвърдила в съзнанието му и поради възникналия между двамата личен конфликт в АГКК.

В показанията си (законосъобразно кредитирани от първоинстанционния съд) св. Павлова е категорична, че двамата с подсъдимия са убедени и понастоящем, че по сделката с „Алея Първа” има извършени доказани нередности, като предстои изясняването на виновните за допускането им лица.

В този смисъл и повлиян от възникналата конфликтна ситуация по повод осигуряването на достъп до документите, свързани с кадастралната карта на район „Приморски”, у Б. са се формирали субективни представи, че частният тъжител К. е именно едно от лицата, което допуска нередности във връзка с гореспоменатия проект.

Именно това обстоятелство го е мотивирало да подаде сигнал (озаглавен „жалба”) до министерството на регионалното развитие и благоустройството, в която подбирайки инкриминираните изрази (уместността на които настоящия състав не счита за необходимо да обсъжда), да изложи своята гражданска позиция.

Постъпвайки по описания начин, подсъдимият действително е считал, че изпълнява своя граждански дълг, като съобщава в писмена форма смущаващи обстоятелства за частния тъжител, за истинността на които се е доверил както на формираните си лични негативни впечатления, така и на стигнали до знанието му слухове.

По възражението на защитата, че в случая подсъдимият Б. е злоупотребил с правото си на жалба, респ. сигнал, настоящият състав дължи да посочи, че действително понякога границата между законосъобразното упражняване на субективни права и незаконосъобразното накърняване на права на други лица е много тънка.

В този смисъл, гражданите следва внимателно да подбират изразните средства, с които си служат при упражняването на правата си и в частност, когато поставят под съмнение обективността, безпристрастността и почтеността на длъжностните лица при упражняване на техните служебни задължения.

Вярно е също обаче, че доколкото в конкретния случай по делото не са налице категорични доказателства, че подс. Б. е действал изцяло недобросъвестно - с умисъл да наклевети К.К., то недопустимо е по отношение на него да бъде постановена осъдителна присъда.

За пълнота, следва да се отбележи, че първоинстанционният съд правилно е заключил, че по делото не са събрани доказателства и именно подсъдимият Б. да е бил лицето, разгласило процесните позорни обстоятелства. Видно от показанията на свидетелите Кюркчиева, Цанкова и Христов същите са узнали за „жалбата” и нейното съдържание не от подсъдимия, а лично от частния тъжител К., която очевидно разстроена, споделила с близкото си обкръжение за изложеното. Впоследствие информацията достигнала и до други лица. Това обстоятелство обаче, не може да бъде вменено във вина на подс. Б., тъй като с действията си същият единствено е имал намерение да инициира проверка на дейността на К..

Поради изложените мотиви, въззивният съд заключи, че правилно в изпълнение на задължението си по чл.304 НПК районният съд е постановил оправдателна присъда по отношение на подсъдимия К.П.Б..

Предвид изхода на настоящото наказателно производство, въззивният съд не намира основания да ревизира преценката на първата инстанция досежно основателността на приетия за съвместно разглеждане граждански иск. Доколкото в случая не е налице извършено престъпление, то от гражданскоправна гледна точна не е налице и деликт, подлежащ на обезщетяване по чл.45 ЗЗД, което налага отхвърляне на претенцията на частния тъжител за заплащане на сумата от 5000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 10.05.2012г. до окончателното изплащане на претендираната сума, като неоснователна.

Съобразно изложеното и на основание чл.190, ал.1 НПК частният тъжител следва да бъде осъден да заплати на подсъдимия Б. разноските, сторени във въззивното производство, които са както следва:

Сумата от 300 лева, представляваща платено адвокатско възнаграждение (доказателства за плащането са налични на л.41 от въззивното производство) и сумата от 32 лева, представляваща сторени пътни разноски от защитника на подсъдимия (доказателствата за които са представени на л.42).

Видно от всичко описано по–горе, присъдата на ВРС следва да бъде потвърдена изцяло, макар че при извършването на служебната проверка на обжалвания акт въззивният съд констатира, че първата инстанция е пропуснала да се произнесе по въпроса за сторените при разглеждането на делото пред тази съдебна инстанция разноски. Доколкото обаче това районният съд може да стори и впоследствие, произнасяйки се с определение по реда на чл.306, ал.1, т.4 НПК, посоченото не се явява нарушение, влияещо на крайния изход на настоящото производство.

По изложените съображения и на основание чл.338 НПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 198/05.06.2014г., на първи наказателен състав на Варненски районен съд, постановена по НЧХД № 1290 по описа на съда за 2013г.

ОСЪЖДА, на основание чл.190, ал.1 НПК, К.Б.К., ЕГН: ********** да заплати на К.П.Б. сумата от общо 332 /триста тридесет и два/ лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: