Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

гр.Варна, .............2013г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ОСМИ състав в публичното съдебно заседание, проведено на дванадесети декември, през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА ЦАНКОВА

ДИАНА ПЕТРОВА-ЕНЕВА

при секретаря М.И., като разгледа докладваното от съдия Д. ПЕТРОВА-ЕНЕВА гр. дело № 3434/ 2013г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано по жалба вх. № 34940/ 25.11.2013 г., депозирана от С. С. – юрисконсулт на Областна служба „Изпълнение на наказанията” – гр. Варна, като процесуален на представител на ГД „Изпълнение на наказанията” – гр. София, срещу Решение № 3725/ 24.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 3734/ 2013г. по описа на РС – гр. Варна, 10-ти състав, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – гр. София, бул. „Н. Столетов” № 21, е осъдена да плати на П.Д.П., ЕГН ********** ***, сумата 885.36 лева, представляваща сбор от дължимо и незаплатено допълнително трудово възнаграждение за положен от него извънреден труд за периода 01.01.2010 г. до 30.06.2012 г., ведно с законната лихва върху тази сума, считано от депозиране на исковата молба в съда – 19.03.2013 г., до окончателното й изплащане, както и сумата 167.69 лева, представляваща сбор от дължимата върху всяко от допълнителните възнаграждения за извънреден труд мораторна лихва за периода от падежа на всяко едно задължение до датата на предявяване на исковата молба, на основание чл.143, ал.1 КТ, във вр. с чл.211, ал.5 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД, а по сметка на съда е осъдена да заплати държ. такси и разноски в размер на 105.41 лева. Излагат се подробни съображения относно твърдяна незаконосъобразност – неправилност и необоснованост. Моли, решението да бъде отменено изцяло и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове като неоснователни. С жалбата не са направени доказателствени искания.

Депозира и въззивна жалба срещу Определение № 14221/ 27.09.2013 г. по същото дело, с което е изменено обжалваното решение в частта за разноските и ответното учреждение е осъдено да заплати на П. П. сумата 650.00 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. Като излага съображения за незаконосъобразност – неправилност и необоснованост, моли за отмяната му.

Ответната страна по жалбата, редовно уведомена, не изпраща писмени отговори. В съдебно заседание въззиваемата страна, чрез проц. си представител – адв. Т. Я., ангажира становище за допустимост, но неоснователност на въззивните жалби. Моли първоинстанционното решение, както и определението за изменение на същото в частта за разноските, да бъдат потвърдени. Моли да й бъдат присъдени направените по делото разноски.

След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.

По съществото на спора, съдът съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове чл.211, ал.5, т.2 вр. ал.6 от ЗМВР, чл.211, ал.5 ЗМВР, вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС и чл.86 ЗЗД.

Ищецът излага, че от 2007 г. работи при ответника на длъжност ”надзирател”, с място на изпълнение на работата – Затвора - гр. Варна. Твърди, че по време на работа е давал дежурства, с превишаване на продължителността на уговореното работно време, като полаганият труд е бил на смени по график-дванадесет и двадесет и четири часови дежурства от 01.01.2010г. до 01.03.2013г.. Излага, че в същия период е положил извънреден труд, които не му заплатен от ответника. Счита, че според чл.211 от ЗМВР, към който препраща чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС, нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при петдневна работна седмица. Счита, че според чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за положен извънреден труд, като работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. Твърди, че извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение, като на заплащане подлежат всичките часове от 24 часовата, респективно 12 часовата смяна, тъй като през времето когато ищеца не е на пост, изпълнява своите задължения, макар и в ограничен обем, по силата на изрична разпоредба на закона, според която служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния главен надзирател, а в ареста на командира на отделение или дежурния по арест и нямат право да напускат поделението, и да събличат униформата си. Според ищеца, този проблем е регламентиран в европейското законодателство с Директива 2003/88/ЕО/, като по приложението и са постановени актове на Съда на Европейските общности, които са източник на правото и са задължителни за националните съдилища /Решение от 03.10.2000г. по дело С-303/98 и Решение от 09.09.2003г. по дело С-151/02/. Твърди се, че с посочената съдебна практика е разрешен въпроса какъв е характерът на почивката, ползвана в рамките на дежурство, като е възприета тезата, че тя е несъщинска почивка и съставлява част от работното време на служителя. След извършени в о.с.з., проведено на 24.07.2013г., изменение на част от иска, чрез неговото намаляване и след оттегляне на друга част от иска, съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 885.36 лева, представляваща сбор от дължимо и незаплатено допълнително трудово възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд под формата на 24 часови дежурства за отчетените тримесечни периоди, считано от 01.01.2010 год. до 30.06.2012 год., включително, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба в съда – 19.03.2013 год. до окончателното й изплащане, както и общата сума от 167.69 лева, представляваща сбор от дължимата върху всяко от допълнителните възнаграждения за извънреден труд мораторна лихва, за периода от падежа на всяко задължение на всяко тримесечие до датата на предявяване на исковата молба. Претендира деловодни разноски.

Ответникът счита предявените искове за неоснователни. Твърди, че служителите в Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията” и в териториалните й служби са държавните служители по смисъла на чл.19, ал.1, т.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/. Счита, че правоотношения с тези служители се уреждат от ЗИНЗС и Правилника за прилагането му, и едва при липса на изрични разпоредби уреждащи служба в Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията”, субсидиарно приложение намират разпоредбите относно държавната служба съдържащи се в Закона за МВР. Излага, според чл.301, ал.4 от ППЗИНЗС когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8 часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа-45 минути почивка, и за работно време от 24 часа-90 минути почивка. Твърди, че т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието забранява отчитането за работно време на времето за почивка, през което време служителят е на територията на службата си, но не изпълнява постова служба и на практика не полага труд. Излага, че съгласно чл.1, т.1 от АПК подзаконовите нормативни актове подлежат на оспорване по съдебен ред, поради което за да възникне за ищеца право на обезщетение за евентуално причинени вреди, същия е трябвало да оспори Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г., и в случай, че ВАС намери оспорването основателно, и отмени заповедта, това на основание чл.1, т.3 от АПК ищецът би могъл да търси обезщетение по административен ред. Счита на следващо място, че гражданският съд не е компетентен да разглежда спорове по служебните правоотношения, каквито са правоотношенията на надзирателите. По отношение на Директива 2003/88/ЕО, ответникът излага, че е неприложима към процесния казус, тъй като Директивата не съдържа общи правила за работното време, за неговото заплащане и пр., а само специфични правила за нощния труд. На следващо място се излага, че тя не се отнася до всички категории трудещи се, а само до работниците и служителите по трудово правоотношение, а не между държавен служител и орган по назначението. Твърди се, че чл.17, т.3, б.”б” от Директивата изрично позволява на държавите да дерогират на нейни разпоредби, в случай на дейности по охрана и надзор, които изискват постоянно присъствие с цел опазване на имущество и лица, особено охранители. По изложените съображения се моли за постановяване на решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В изпълнение на задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 ГПК, настоящият състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Съдът не споделя възражението на жалбоподателя, че делото следва да се разглежда по правилата на административното производство, защото касаело претенция за заплащане на обезщетения, които са определи с административен акт. Според параграф 1а от ДР на ЗМВР, за неуредените в посочените глави въпроси се прилага Закона за държавния служител, а съгласно чл. 125 от последния, имуществените спорове се разглеждат от гражданския съд по общия искове ред. Не е налице основание за прилагане на предвиденият в чл. 203 и сл. АПК специален ред за предявяване на искове за обезщетение, които се явяват последица от отменени незаконосъобразни административни актове, действия или бездействия. В конкретния случай, правото на ищеца за заплащане на положения от него извънреден труд не произтича от волята на административен орган, а се основава на нормата на закона, която определя и неговия размер, т.е. субективното право на ищеца не зависи от волята на административния орган. В тази насока е налице константна съдебна практика на ВАС.

ВОС, след преценка на приложените и относими към правния спор доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и от приложената кадрова справка се установява, че от 24.11.2003г. ищеца е заемал длъжността ”надзирател”, с място на изпълнение на работата- Затвора – гр. Варна, което е част от териториалната структура на ГД ”Изпълнение на наказанията”.

Видно от заключението на ССЕ, изслушана пред ВРС в о.с.з., проведено на 24.07.2013г., неоспорено от страните и кредитирано от съда както компетентно дадено, за процесния период размерът на положения труд от ищеца и отчетен извънреден труд при 24 часа за дежурство и 24 часова смяна за периода от 01.01.2010 г. до 30.06.2012 г. е следния: общо отработени часове над нормочасовете – 168 часа. Размерът на стойността на незаплатените през процесния период извънредни часове положен труд е в размер на 885.36 лева. Общият размер на мораторната лихва за периода от падежа на съответното задължение до 18.03.2013 г. е в размер на 167.69 лева.

Въззивният съд счита, че установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка изцяло кореспондира на събраните в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства, а в хода на производството пред въззивната инстанция нови доказателства не са приобщавани.

Въззивният съд изцяло споделя правните изводи, изложени в мотивите на обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях. Изводът, че времето за почивка, определено в рамките на дежурството съставляват част от работното време на ищеца, е законосъобразен, тъй като изпълнението на задължението на въззиваемия за полагане на труд е било ограничено, но не и преустановено. Според чл. 301, ал.1 ППЗИНЗС, служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния главен надзирател, а в ареста - на командира на отделение или дежурния по арест. Те имат право да почиват, без да се събличат, и не могат да напускат района на поделението.

С оглед наведените с жалбата оплаквания, следва да се отбележи следното:

Неоснователно е възражението на въззивника, че в случая следва да намери приложение Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието за отчитане на работното време. Тази заповед, като вътрешноведомствен подзаконов акт, противоречащ на нормативен акт в по-висок ранг / ППЗИНЗС и §1, т.2 от Наредба №15/, и не следва да се прилага при регулиране на процесните отношения.

В тази връзка следва да се има предвид /в какъвто смисъл са изложени съображения в исковата молба/, че съгласно практиката на Съда на ЕС, когато е невъзможно националната правна уредба да бъде тълкувана и приложена по начин, съответстващ на изискванията на правото на Съюза, националните юрисдикции и административните органи имат задължението да приложат правото на Съюза в неговата цялост и да защитят правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост оставят без приложение разпоредбите от вътрешното право, които са в противоречие с него (вж. в този смисъл Решение от 22 юни 1989 г. по дело Costanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839, точка 33, Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC, C 208/05, Решение по дело Fuß).

Директива 2003/88, предоставя на работник, в т.ч. и на ищеца, в качеството му на надзирател, нает в оперативна служба, която е част от обществения сектор, който е полагал труд при средна продължителност на седмичното работно време, надвишаваща предвидената в член 6, буква б) от тази директива горна граница от 48 часа. Директива 2003/88 има за цел да определи минимални изисквания, предназначени да подобрят условията на живот и труд на работниците посредством сближаване на националните законодателства, отнасящи се по-конкретно до продължителността на работното време. Тази хармонизация на равнище на Съюза в областта на организацията на работното време цели да гарантира по-добра защита на безопасността и здравето на работниците, като им предостави минимално време за почивка — най-вече междудневна и седмична — както и подходящи почивки в работния ден, и като предвиди горна граница за продължителността на седмичното работно време.

От съдебната практика във връзка с приложението на директивата следва, че работното време, състоящо се от периоди на дежурство и оперативна готовност, при които е необходимо физическото присъствие на съответния работник на работното място, е част от понятието „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88. / в този смисъл решението СЕС по дело C 429/09 от 25 ноември 2010

В заключение следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, като правните му изводи кореспондират на доказателствената съвкупност. Обжалваният съдебен акт е добре мотивиран с правилата за разпределение на доказателствената тежест, основава се на анализа на доказателствената съвкупност, постановен е при спазване на материалния и процесуалния закон, поради което се явява правилно и

По изложените правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, въззивният съд счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, тъй като не страда от визираните пороци.

ІІ. По депозираната от въззивното учреждение частна жалба срещу постановеното по делото Определение № 14221/ 27.09.2013 г., с което съдът е уважил молбата на ищеца за изменение на Решение № 3725/ 24.07.2013 г. в частта за разноските по реда на чл. 248, ал.1 ГПК: Жалбата е допустима, а по същество основателна. Ищеца е бил представляван от адвокат, но по гр. дело не е представен договор за правна помощ, удостоверяващ плащането на претендираното адв. възнаграждение в размер на 650.00 лева и Списък на разноските. Представянето на списък по чл.80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, а непредставянето на списък, съгласно изр. ІІ-ро на същата разпоредба като правна последица лишава страната от възможността да обжалва решението в частта, относно разноските, както и да претендира за изменение на решението в частта за разноските. /в този смисъл ТР № 6/ 2012 г., ОСГК, ВКС/. Поради липсата на представен от страната списък на разноските, молбата за изменение на постановеното от съда решение в частта за разноските е недопустима, а от там недопустимо е и постановеното от съда определение, с което е уважена същата.

Претенция за присъждане на сторените разноски имат и от двете страни, като с оглед изхода на спора основателна се явява само претенцията на въззиваемата страна. С оглед представения списък и на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал.3, вр.с ал.5, и чл. 80 ГПК въззивникът следва да заплати сумата от 100.00 лв.- колкото е минималния размерът на дължимия от въззиваемата страна адвокатски хонорар, съгласно чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адв. възнаграждения.

Воден от горното и на осн. чл. 269 ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3725/ 24.07.2013 г., постановено по гр. дело № 3734/ 2013 г. по описа на РС – гр. Варна, 10-ти състав.

ОБЕЗСИЛВА Определение № 14221/ 27.09.2013 г., с което съдът е уважил молбата на ищеца за изменение на Решение № 3725/ 24.07.2013 г. в частта за разноските по реда на чл. 248, ал.1 ГПК, като недопустимо, предвид разпоредбата на чл.80, ал.2 ГПК, и прекратява производството за изменение на решението в частта за разноските.

ОСЪЖДА Главна дирекция ”Изпълнение на наказанията”, с адрес: гр.София, бул.”Н.Столетов” №21, представлявана от Главен директор Б. С., да заплати на П.Д.П., ЕГН ********** ***, сумата от 100.00 /сто/ лв., на осн. чл. 273, вр. чл.78, ал.3, във вр. с ал.5 ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: