Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. Варна , 04.03.2013г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД , ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично заседание на пети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДЕСПИНА Г.

ЧЛЕНОВЕ:КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА

при секретаря С.Т. като разгледа докладваното от съдията Кр.Генковска в.гр.дело № 3573 по описа за 2012 год. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по повод на въззивна жалба от Б.Б. и С.Б. против решение № 73/18.06.2012г. по гр.д. № 539/11г. на ДРС, с което е отхвърлен предявеният иск от въззивниците срещу Община Суворово за приемане на установено, че ищците са собственици на следния недвижим имот: УПИ ІІ с площ 700 кв.м. в кв.137 по план на гр. Суворово, обл. Варна, на основание чл.124, ал.1 ГПК и са осъдени да заплатят разноски в размер на 800 лв.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Неправилни са правните изводи на съда , че придобивната давност не е изтекла към 02.06.2006г. , а оттук и че въззивниците не се легитимират като собственици на спорния имот. Следва да се има предвид , че ЗД на ЗС / ДВ бр.46/06г./ е публикуван на 06.06.2006г. и в периода 31.05.2006г.- 06.06.2006г. не е съществувал нормативен акт , който да препятства придобиването на правото на собственост на оригинерно правно основание. Правната теория забранява с фикции да се създава режим, който да е по-неблагоприятен за ползващите се правни субекти. Още повече , че със ЗДЗС на новата правна норма не е придадена обратна сила с изрична разпоредба в този смисъл според правилото на чл.14 , ал.1 ЗНА. Моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго , с което се уважи предявеният иск с присъждане на разноски.

Въззиваемата страна Община Суворово оспорва въззивната жалба като неоснователна.

ВОС прецени следното:

В исковата молба се твърди, че с договор от 23.02.1990 г. между дъщерята на ищците Т. Б. Б. ***, на първата е отстъпено отстъпено право на строеж върху имот общинска собственост, представляващ парцел ХІІІ в кв.22 с площ 700 кв.м. по действащия тогава план на гр. Суворово. Правото на строеж не е било реализирано, но въпреки това, от 1991 г. ищците започнали да осъществяват фактическо владение върху същия имот като изградили стабилна ограда, облагородили земята и засели плодни дървета и от тогава непрекъснато и необезспокоявано от никого, го обработват и добиват плодове и зеленчуци. Твърдят, че след близо двадесет годишно непрекъснато и необезспокоявано придобивно давностно владение, са придобили правото на собственост върху процесния имот. Твърдят също, че с Решение №3-46 от 21.03.2011 г. на ОС Суворово, е възложено на кмета на общината да изнесе на публична продан чрез търг УПИ ІІ в кв.137 с площ 700 кв.м. по настоящия план на гр. Суворово, който е идентичен с владения от ищците парцел ХІІІ в кв.22 с площ 700 кв.м. по предходно действащия план на гр. Суворово. Молят да се приеме за установено по отношение на ответната страна, че ищците са собственици на процесния имот .

Искът е с правно осн. чл.124 , ал.1 ГПК.

В отговора на исковата молба ответникът Община Суворово оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен. Твърди, че посочения от ищците договор №2 от 23.02.1999 г. е нищожен поради липса на предмет и поради липса на съгласие. Твърди, че дори и да не е нищожен, този договор не е породил действие спрямо ищците. Твърди също, че дори да е упражнявано от ищците владение върху имота, това не би довело до придобиване правото на собственост поради установената в чл.86 ЗС забрана за придобиване по давност на имоти, които са държавна или общинска собственост и че съгласно §1 от Закона за допълнение на ЗС (ДВ бр.46 от 2006 г. и последващи изменения), давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече. Твърди също така, че ищците не са упражнявали такова владение върху имота, което да се противопоставя на държавата, на общината или на физическо лице и че не са правени от ищците постъпки за снабдяване с титул за собственост. Твърди, че на 20.01.1989 г. за процесния имот е съставен АДС №277, и че на 17.01.2011 г. за имота е съставен Акт за частна общинска собственост №1462 и с договор за покупко-продажба от 27.04.2011 г., вписан с вх. рег.№1400, н. д. 1022, т.VІ, №30, имота е закупен от лицето Радостина Иванова Попова, която е започнала да упражнява фактическо владение, както и че със Заповед №265 от 02.06.2011 г., акта за частна общинска собственост №1462 от 17.01.2011 г. е отписан.

Съдът като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства намира за установено следното от фактическа страна:

С Договор №2 от 23.02.1990 г. за отстъпено право на строеж върху държавна земя, на Т. Б. Б. е отстъпено право на строеж върху парцел ХІІІ с площ 700 кв.м. в кв. 122 по плана на гр. Суворово с пет годишен срок за извършване на строителната дейност. Описаният по договора имот съобразно заключението на СТЕ е идентичен с УПИ ІІ с площ 700 кв.м. в кв.137 по дейтващия план на гр. Суворово, особрен със Заповед №412 от 03.08.1990 г. като за имота е имало първоначално съставен Акт за държавна собственост №277 от 20.01.1989 г., а през 2011 г. е съставен Акт за общинска собственост №1462 от 17.01.2011 г.

Съобразно Заповед №158 от 23.03.2011 г. и договор вх. рег.№1400, том VІ, №30, н. Д. №1022 от 10.05.2011 г. по опис на СВ при РС Девня, въз основа на публичен търг за продажба на общинско имущество, Община Суворово е продала процесния имот на лицето Радостина Иванова Попова.

Съдът кредитира като обективни и формирани въз основа на лични възприятия показанията на свидетелите Георги Иванов Косев и Янко Георгиев Янев, че от 1991 г. настоящите въззивници са осъществявали необезспокоявано и неоспорвано фактическо собственическо владение върху процесния имот като са поставили ограда, обработвали са го и са го стопанисвали, отглеждали са трайни насаждения и зеленчуци като от 2010 г. обработването и поддържането на имота е преустановено. За последният факт , като и за наличието на ограда в имота към 2010г. показания дават и свидетелите на ответника -Венцеслав Стоянов Райчев и Снежана Стоянова Райчева.

Предвид така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

Наведеното с исковата молба придобивно основание от ищците е придобивна давност за периода – пролетта на 1991г. до завеждане на иска – 21.04.2011г.

Ищците не оспорват, че са своили имота срещу Община Суворово, тъй като тя се е легитимирала като негов собственик през периода на 10 годишното непрекъснато владение на Боневи. Посочването на наличие на договор за отстъпено право на строеж в полза на дъщерята на ищците е само формално основание , въз основа на което те заявяват , че са установили начало на фактическо господство върху имота. Поради което ирелевантно за спора е дали този договор е действителен или нищожен. Още повече , че свидетелите на ответниците признават , че именно във връзка с него са извършили проверка дали е било реализирано учреденото право на строеж.

Разпоредбата на чл.86 ЗС /първоначална редакция от 1951 г./изключва придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на вещ - социалистическа собственост. След изменението по ДВ, бр. 31 от 1990 г. нормата предвижда, че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Придобивна давност в полза на ищците е започнала да тече с последващото законодателно изменение по ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., но с § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /Обн., ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г./ се спира за срок от 7 месеца, считано от 31 май 2006 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти. През периода, предвиден в посочената разпоредба /впоследствие този срок е продължен до 31 декември 2014 г. със ЗДЗС - ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г.)съществува законова забрана за придобиване по давност на държавна , респ. общинска собственост.

Спорен е въпросът след като от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. ищците са във владение на имота със съзнание за своенето му дали са го придобили по давност , след като към крайният момент не е бил налице ЗДЗС, същият е обнародван едва на 06.06.2006г. в бр.46 /06г. на ДВ.

Нормата , регламентираща спирането и прекъсването на давностния срок за придобиване на един имот по реда на чл.79 ЗС е от материалноправен характер. На осн. чл.14, ал.1 ЗНА е принципно допустимо да се даде обратна сила на такава норма , но само като изключение и то с изрична норма. Как точно ще се формулира това в нормативния акт е въпрос на законодателна техника и в този смисъл е неоснователно възражението на въззивниците , че в ЗДЗС / ДВ бр.46/06г./ не е фигурира изразът „ този закон има обратно действие”. Така например с § 4,ал.1 от ПЗР на СК /2009г./ се дава обратно действие на новите правила относно имуществата на съпрузите по заварени бракове. Като формулировката на разпоредбата не включва израза „ този закон има обратно действие”.

Защо законодателят е преценил , че трябва по този начин да регламентира определен кръг обществените отношения и да даде приоритет на лицето с вече съществуващи в патримониума му вещни права пред владелеца и дали това разрешение противоречи на Конституцията може да бъде преценено от КС в кръга на правомощията му по чл.149 от К на РБ. Липсва сезиране на КС на РБ с подобно искане и не е постановено решение за обявяване на противоконституционност на нормата.

Следва да се има предвид , че с оглед настъпилите изменения в обществения живот на страната след 1989г. и най-вече предвид приемането на редица реституционни закони, и отражението им в частност на успоредно приети закони ,които регламентират обществени отношения във връзка с разграничението на държавната от общинска собственост и на частната от публичната, ЗДЗС не е единствено изключение, заличаващ с обратна сила правни последици, свързани с института на придобивната давност. Като пример само може да се посочи § 1, т.3 от ПЗР на ЗОСОИ, който в определени хипотези на реституция предвижда, че изтекла придобивна давност не се зачита и започва да тече нова от влизане в сила на разпоредбата. Като с Решение №4/11.03.1998г. по к.д. № 16/97г. КС на РБ приема, че нормата не е противоконституционна.

С оглед на така изложеното ВОС намира искът за неоснователен. Обжалваното решение следва да се потвърди.

На основание чл.78, ал.3 ГПК и направеното искане с приложен списък на разноски, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата страна направените в производството разноски за възнаграждение на адвокат в размер 960 лв.

Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 73/18.06.2012г. по гр.д. № 539/11г. на ДРС.

ОСЪЖДА Б. Д. Б., ЕГН ********** и С. Б. Б., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на Община Суворово, сумата 960 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски по делото пред въззивна инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: