РЕШЕНИЕ

№…………../......12.2012 г., гр. Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на пети декември през две хиляди и дванадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА

ЖАНА МАРКОВА

При участието на секретаря Х.Х., като разгледа докладваното от съдията Терзийска възз.т.д. 2654/2012 г. по описа на ВОС, за да се произнесе, взе предвид следното:

ВОС е сезиран с въззивна жалба от С.И.С. против Решение № 3404/19.07.2012 г. по гр.д. № 18428/2011 г. по описа на ВРС, с което е прието за установено в отношенията между С. и „МОТО ПФОЕ” ЕООД, че С.С. дължи на дружеството следните суми: 241.58 лева, представляваща неизплатена застрахователна премия по застраховка „Каско” за 2010 г. – сбор от дължим остатък на третата вноска в размер на 93.78 лева и четвърта вноска в размер на 147.80 лева; 19.50 лева, представляваща незаплатен пътен данък за 2010 г., 1688.84 лева, представляваща общ размер на дължима неустойка за забава в размер на 1% на ден върху всяка просрочена месечна лизингова вноска, считано от падежа от съответната месечна вноска до заплащането й или до датата на прекратяване на договора 01.10.2010 г. и 1210.55 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора, заедно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда, за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 13323/2011 г. по описа на ВРС, на осн. чл. 422 от ГПК.

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, представено е доказателство за заплатена държавна такса, изпълнена е процедурата по размяна на книжа.

Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилна оценка на доказателствата и като такова моли да бъде отменено и постановено друго, с което предявеният иск отхвърлен. Коментира процесуални пропуски на съда да обсъди възражения и да допусне доказателствени искания на ответника.

Ответникът по жалбата моли съдът да отхвърли същата поради законосъобразност на постановения първоинстанционен акт. Счита, че се установява безспорно както валидно прекратяване на договора за лизинг, така и дължимостта на претендираните с исковата молба суми.

В съдебно заседание страните не се представляват. Изразяват становища по същество в писмени молби, докладвани в съдебно заседание.

Съдът като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване на решението на ВРС, по същество приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Пред ВРС е предявен установителен иск с по реда на чл. 422 от ГПК от „МОТО ПФОЕ” ЕООД против С.И.С. за приемане за установено в отношенията между С. и „МОТО ПФОЕ” ЕООД, че С.С. дължи на дружеството следните суми: 241.58 лева, представляваща неизплатена застрахователна премия по застраховка „Каско” за 2010 г. – сбор от дължим остатък на третата вноска в размер на 93.78 лева и четвърта вноска в размер на 147.80 лева; 19.50 лева, представляваща незаплатен пътен данък за 2010 г., 1688.84 лева, представляваща общ размер на дължима неустойка за забава в размер на 1% на ден върху всяка просрочена месечна лизингова вноска, считано от падежа от съответната месечна вноска до заплащането й или до датата на прекратяване на договора 01.10.2010 г. и 1210.55 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора, заедно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда, за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 13323/2011 г. по описа на ВРС, на осн. чл. 422 от ГПК.

Искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК след валидно упражнено право от длъжника по заповедта, на възражение по чл. 414 от ГПК. Доводът, изразен в писменото становище от жалбоподателя за недопустимост на производството поради предявяване на иска след преклузивния срок е неоснователен. Съобщението по чл. 415 от ГПК е получено от ищеца на 17.11.2010 г. Исковата молба е подадена по пощата на 15.11.2010 г., с което срокът е спазен съгласно чл. 62 ал.2 от ГПК.

В исковата молба се твърди, че основание за претендиране на сумите е договор за финансов лизинг от 19.12.2005 г., по който „МОТО ПФОЕ” ЕООД е предоставил за ползване на лизингополучателя С. МПС „Форд Фиеста” 1.3 срещу задължението на лизингополучателя да заплати лизинговата цена, от която начална лизингова вноска 3106.25 евро без ДДС и остатъкът на 59 лизингови месечни вноски по 123.79 евро без ДДС всяка, дължима до 10-то число на съответния месец по погасителен план.

Твърди се, че договорът е прекратен поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя да заплати повече от две поредни месечни вноски, първата от която за м. 03.2010 г. Твърди, че е изпратил уведомление до длъжника, съдържащо дължима сума за погасяване и срок за престиране с предупреждение, че при неизпълнение договорът ще бъде прекратен с всички произтичащи от това последици. Сочи, че съгласно договора лизингополучателя дължи на лизингодател разходите, направени от последния по застраховане на автомобила по застраховка „Каско” за 2010 г., пътния данък за 2010 г., неустойка за забава плащанията на вноските в размер на 1% върху всяка просрочена месечна лизингова вноска, неустойка за предсрочно прекратяване на договора, считано от 01.10.2010г., поради виновно неизпълнение на задълженията от страна на С..

С. е оспорил основателността на иска в депозирания отговор с твърдения, че не дължи вноски и всички суми са изплатени. Навежда твърдения за неправомерно поведение на лизингодателя по прекратяване на договора, наместо дължимото да прехвърли собствеността, доколкото петгодишният срок на договора е изтекъл, направил е възражения за прихващане, неприети от първоинстанционния съд за разглеждане.

От доказателствата по делото се установява, че между страните е съществувала облигационно правна връзка по договор за лизинг. Ответникът не оспорва и че е получил лизинговата вещ. Следователно съгласно чл. 342 от ТЗ и дължи възнаграждение на собственика за ползването на вещта. В тежест на ответната страна е да установи плащането на лизинговите вноски, така щото да опровергае твърденията на ищеца за прекратяване на договора. Такива доказателства не са ангажирани. Няма и доводи за невиновно неизпълнение на задължението за плащане. От друга страна от заключението по ССЕ, прието в първата инстанция, кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено се установява, че в счетоводството на ищеца по съответните аналитични ведомости за длъжници са осчетоводени задължения на С. по вноска за м. 03.2010 г. в размер на 0.42 лева и за още шест лизингови вноски /следващите от м. 04.2010 г. до м. 09.2010 г. включително/ от по 290.53 лева всяка. При това резонно с оглед забавата и на осн. чл. 61 за лизингодателя е възникнало правото да прекрати договора, което право е валидно упражнено и договорът е прекратен считано от 01.10.2010 г. Твърдението в жалбата, че доказателствата по спора установяват изправността на жалбоподателя се опровергава именно от самите доказателства /писмени и ССЕ/.

Съгласно чл. 60 от договора при забава плащанията на лизинговите вноски лизингоподателят дължи неустойка в размер на 1% дневно от дължимата сума за всеки ден забава. Прекратяването на договора не освобождава лизингополучателя от задължението за заплащане на неустойка за незаплатените вноски до датата на преустановяване на облигационно правната връзка. ССЕ установява размер на дължимата неустойка 1688.84 лева. Неправилно жалбоподателят счита, че такава неустойка не може да се дължи след като в лизинговата вноска се калкулира и лихва /така съдът разбира твърдението в жалбата, че: „...ищецът е дал съгласие за частично плащане като е приел плащане и е начислил законна лихва”/.. Последната е възнаградителна за предоставеното ползване на вещта, а не компенсаторна за вреди, какъвто характер има неустойката, поради което и последната не се изключва от обема отговорност на неизправната страна.

В полза на лизингодателя с оглед възприетия извод за валидно упражняване на правото да се прекрати договора възниква и правото на неустойка по чл. 66 от договора, която е компенсаторна по своя характер и е последица от прекратяването.

Съобразно уговореното в договора, а и предвид чл. 345 ал.2 от ТЗ в тежест на лизингополучателя са и разноските по поддръжката на вещта, в това число застраховки и пътен данък. ССЕ установява налично задължение за тези разноски в размерите, претендирани по иска.

Твърденията в жалбата, че ищецът неправомерно е прекратил договора след изтичане на срока на действие е необосновано, доколкото договорът съгласно чл. 6 е безсрочен и има действие до окончателното приключване на отношенията между страните, произтичащи от него. Продажбата на собствена на лизингодателя вещ на трето на спора лице след прекратяване на договора е обстоятелство, ирелевантно към разглеждания казус и с оглед възприетия от съда извод за изправност на ищцовата страна.

В контекста на изложеното предявеният иск е доказан по основание и размер. Като е уважен от ВРС, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от визираните в жалбата породи, поради което и ще бъде потвърдено.

На въззиваемата страна при този изход от спора се следват разноски, но не се претендират.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 3404/19.07.2012 г. по гр.д. № 18428/2011 г. по описа на ВРС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, по аргумент на чл. 280 ал.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.