Р Е Ш Е Н И Е №

Р Е Ш Е Н И Е №

гр. Варна, 21.03.2012г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненски окръжен съд, Гражданско отделение в съдебнo заседание на седми март през две хиляди и единадесета гoдина в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА СТАНЧЕВА

СВЕТЛА ПЕНЕВА

при участието на секретаря Г. С. катo разгледа дoкладванoтo oт съдия М. Славов в.гр. делo № 363 пo oписа за 2012 гoд., за да се прoизнесе, взе предвид следнoтo:

Настоящото производство е образувано по жалбите на всяка от страните по първоинстанционното производство против постановеното по гр.д. № 4657/09г., ВРС ХХV с-в решение № 95/13.01.11г., и против поправящото го по реда на чл. 247 от ГПК решение № 3958/18.10.11г., както следва:

· Въззивна жалба вх. № 2629/01.02.11г. от М.К.Т. против посоченото решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от майка му И. И. П. (поч. на 23.10.09г. и чийто процесуален правоприемник е М.К.Т.) иск против Висш съдебен съвет на РБ /ВСС/ за разликата над присъдените 1000лв. до предявения размер от 24000 лева, от които 3000лева обезщетение за причинено физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ да изпълни недължимо публично задължение; 3000лева обезщетение за причинено психическо неудобство и притеснение, психически и емоционален стрес в конкретния случай да изпълнява парично задължение, което не се е следвало, в срок и в навечерието на Коледните и Новогодишни празници; 5000лева обезщетение за накърненото добро име сред местните жители в резултат на унизителното третиране на ищцата на стари години от страна на държавата в лицето на публичния изпълнител да оповести определеното от него публично задължение; 5000лева за причиненото психическо безпокойство и притеснения от очакваното съдействие от страна на горестоящия административен орган ВСС, гр.София в резултат на ангажираната от него защита по административен ред и наличието на действия и бездействия от него страна; 5000лева за причиненото й безпокойство и притеснения, свързани с публичното узнаване на определени държавни вземания от страна на съседи и съселяни на ищцата; 3000лева като обезщетение за причиненото й неудовлетворение и разочарование от формирания отказ на ВСС да разгледа релевираните в жалбата оплаквания по същество, като необоснован и недоказан. Счита се, че решението в обжалваната му част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано и се претендира неговата отмяна и уважаване на исковете в много по-завишен размер – до максимално исканото обезщетение. Не се споделя извода на съда, че една част от вредите не са настъпили на деликтно основание и поради това съдът не е уважил в пълна степен предявените искове. Това, което според въззивника е направил първоинстанционния съд, представлява неизпълнение на конституционното задължение за защита на правата и законните интереси по чл. 117 от КРБ и по същество представлява отказ от правосъдие. Приложима според въззивника е и нормата на чл. 56 от КРБ с оглед на непосредственото и пряко действие на конституционноправните норми. Не е била съобразена и Хартата на основните права на ЕС от 2007г., прогласяваща и тяхната защита, вкл. и човешкото достойнство. Щом действията на съдията на 31 състав не са били в рамките на позволеното от закона, то и е налице основание за определянето на по-висок паричен измерител на обезвредата на вредите, настъпили вследствие на това неправомерно действие. Освен това законът е нарушен и от самия ВСС, загдето като „надзорник” на съдията на 31 с-в на ВРС не е предприел по свой почин мерки за поправяне на осъдителния диспозитив на постановеното решение. Поддържа се и нарушение на съществени процесуални правила – нормите на чл. 6, ал. 1, ал. 2, чл. 29, ал. 1, чл. 58, ал. 2 от КРБ и чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС. В тази връзка се сочи, че след като се касае за поведение и действие на магистрат, то съдът е следвало да бъде особено чувствителен и принципен при определяне на подходящия размер на претендираното обезщетение, именно защото се засягат устоите на независимата съдебна власт. Само едно присъдено обезщетение в максимален размер би имало стимулиращ ефект у нисшите съдии за в бъдеще да се въздържат от действия, съставляващи непозволено увреждане на правата и законните интереси на гражданите на РБ. Не са били взети предвид всички писмени и гласни доказателства и обстоятелства по делото; не е извършен цялостен и обстоен анализ на събрания доказателствен материал. Липсва оценка, както на извършеното от съдията на 31 състав на ВРС, така и на изтеклото до момента време, така и на емоционалния стрес и психическо неудобство, преживени от наследодателката на жалбоподателя. Не е съобразена и задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г. и ТР № 3/05г. на ОСГК на ВКС.

· В предвидения по чл. 263, ал. 1 от ГПК срок е депозирана „насрещна въззивна жалба” от ВСС „против подадената от ищеца въззивна жалба” против решение № 95/13.01.11г. По същество с тази насрещна въззивна жалба е даден отговор на горната въззивна жалба, подадена от М. К. Т.. Поддържа се, че определения по справедливост размер на неимуществените вреди не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, тъй като преценката е по целесъобразност. Самоопределянето на ищцата като „жертва” не може да ангажира съда и тези изживявания не могат да са обективна основа, върху която да се гради съдебната преценка. Отрича се качеството на възложител на работата на магистратите в България от страна на ВСС.Отделно от това ВСС е отговорил двукратно на ищеца и то съобразно компетентността си. Оспорва се наличието на допуснати от ВРС съществени процесуални нарушения, а изложението във въззивната жалба се определя като словесно излияние, недаващо нищо повече от едно разточително недоволство. Претендира се въззивната жалба на М. К. Т. да бъде оставена без уважение. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

· Въззивна жалба вх. № 2281/27.01.11г. от Висш съдебен съвет на РБ против посоченото решение в частта му, с която на основание чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД и 86 ЗЗД, въззивникът ВСС, е осъден да заплати на М.К.Т., сумата от 253,68 лв. представляваща обезщетение за причинена имуществена вреда, ведно със законната лихва, считано от 30.04.2009г.- датата на подаване на исковата молба, сумата от 12,69лева, представляваща законната лихва върху главницата за периода от 15.12.2008г. до 30.04.2009г.- датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата от 67,76лева представляваща заплатени пощенски разходи за подадена жалба до ЕСПЧ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от 1,34лева, представляваща законната лихва върху сумата за периода от датата на падежа 27.02.2009г. до датата на завеждане на иска; и в частта, с която на основание чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД и 86 ЗЗД ВСС на Р България, е осъден да заплати на М.К.Т., сумата от 1000лева, обезщетение за неимуществени вреди за причинено физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ И. И. П. да изпълни недължимо публично задължение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -30.04.2009 г. до окончателното изплащане на вземането. Сочи се, че решението в тези части е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а предявените искове да се отхвърлят изцяло. Счита се, че правоотношението на магистратите, по силата на което те изпълняват своите функции, произтича от сложен фактически състав /само един елемент от който е решението на ВСС за назначаване/, поради което и ВСС не може да се приеме, че възлага работата на съдиите. Не е налице и противоправност на поведението на районния съдия, издал изпълнителен лист. Не е изследвана и причинно-следствената връзка между действието и причинената вреда, както и противоправността на деянието. Оспорва се и извода на ВРС, че ВСС не е осъществил контрол върху дейността на първоинстанционния и на въззивния съд, тъй като ВСС не е административен орган за ръководство и управление на съдиите при осъществяване на тяхната правораздавателна дейност. ВСС няма компетентност за контрол, ревизиране и отмяна на съдебни актове. Отрича се и ВСС да е бездействал при адресираните с жалбите оплаквания от ищеца, тъй като са изготвени два отговора, които очевидно не са удовлетворили ищеца. Релевира се твърдение, че при разглеждане на делото ВРС е допуснал процесуално нарушение, необсъждайки подадения в срок отговор на исковата молба, което в крайна сметка е лишило ответника от правото на адекватна защита. Претендира се отмяната на решението в обжалваната му част като неправилно и незаконосъобразно.

· В предвидения по чл. 263, ал. 1 от ГПК срок е депозиран отговор на въззивната жалба на ВСС от насрещната страна – М. К. Т.. С този отговор въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Счита се, че решението на ВРС в обжалваните му от ВСС части е правилно и законосъобразно. Привеждат се аргументи от нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и съдебната практика, изясняваща съдържанието на тази норма – че е обективна отговорност и представлява специфично проявление на принципа за отговорност на работодателя по чл. 49 от ЗЗД в областта на ЗОДОВ. При това положение не е било необходимо изследване противоправността на поведението на дееца. Наведено е твърдение, че ВСС носи отговорност и поради обстоятелството, че предварително се е обогатил с платеното публично държавно вземане в размер на 4% пропорционална такса върху отхвърления иск на ищцата, постъпили по сметка на ВСС – като първостепенен разпоредител с бюджетни средства. Бездействието на ВСС да върне обратно платеното от И. П. попада в предметния обхват на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отрича се и наличието на процесуални нарушения, допуснати от ВРС, тъй като позицията на ВСС е обсъдена подробно. Претендира се присъждане на направените разноски.

· Въззивна жалба вх. № 29699/08.11.11г. от М.К.Т. против решение № 3958/18.10.11г., постановено по гр.д. № 4657/09г., ВРС ХХV с-в за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 95/13.01.11г. В жалбата се сочи, че въззивникът не е доволен изцяло от така постановения резултат /пресъздавайки диспозитивите на съдебния акт/. По същество се претендира изцяло уважаване на предявените искове за присъждане на претендираните от праводателката на въззивника обезщетения за неимуществени вреди. Счита се, че в това решение ВРС за първи път е дал правна квалификация на исковете като такива по чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, което е в разрез с изложените в исковата молба фактически и правни основания. Според въззивника правната квалификация е по ЗОДОВ – чл. 1, ал. 1, тъй като специалния закон дерогира общия. Аргумент в подкрепа на това становище е приетото в мотивите на определение № 42/30.06.10г. на смесен 5-членен състав на ВАС и ВКС по адм.д.№ 33/10г., че гражданския съд е в правото си да подведе иска под правилната правна норма, както и да прецени допустимостта на претенцията на ищеца. С тази правна квалификация въззивникът счита, че е поставен в по-неизгодно процесуално положение, както по отношение доказателствената тежест в процеса, така и по отношение разноските в производството по делото. Това пък от своя страна нарушава изискването за достъп до съда в аспекта на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС. За такова се счита и определението на въззивния съд № 1281/20.04.11г. по в.гр.д. № 580/11г., тъй като е постановено в нарушение на т. 5 и т. 6 от ТР № 3/05г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се, че липсват мотиви за отхвърлянето на всеки един от шестте предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Освен това липсват и мотиви защо съдът не е призовал страните в открито с.з., разглеждайки въпроса за наличието на очевидна фактическа грешка. Това е довело до нарушение на правото на защита, на принципа за равенство на процесуалните възможности; на изискването делото да се гледа в разумен срок. Постановения съдебен акт не съответства на материалноправните разпоредби на чл. 4, ал. 1, чл. 57, ал. 2, чл. 117, ал. 1 от КРБ, както и на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС. Освен това в тази въззивна жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението и в частта на присъдените в полза на ищеца разноски в размер на само 10лв., при налична претенция от 148.83лв.

· Въззивна жалба вх. № 31790/23.11.11г. от Висш съдебен съвет на РБ против решение № 3958/18.10.11г., постановено по гр.д. № 4657/09г., ВРС ХХV с-в за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 95/13.01.11г. Счита се, че и това решение е недопустимо, алтернативно – незаконосъобразно, неправилно и необосновано и следва да бъде отменено изцяло. Отново, както и в основната въззивна жалба се поддържа, че ВСС неправилно е конституиран като ответник по иска за обезщетение за неимуществени вреди, тъй като той не е възложител и надзорник на магистратите. Наведени са аргументи, посочени по-горе и в основната въззивна жалба – относно характера на правоотношението по придобиване качеството на магистрат; липсата на оценка на самото деяние на съдията на 31 с-в на ВРС; неизясненост на причинно-следствената връзка между деянието и причинената вреда; противоправността на деянието. Акцентирано е още веднъж на осъществяваната от ВСС функция по административно управление, а не по правораздаване и осъществяване на инстанционен съдебен контрол.

· В предвидения по чл. 263, ал. 1 от ГПК срок е депозиран отговор на горната въззивна жалба, подаден от М.К.Т.. В същия се претендира въззивната жалба на ВСС да бъде оставена без уважение като неоснователна и необоснована и да се потвърди решението в обжалваната му част. Отново са приведени аргументи от вътрешните и международните актове, обвързващи страната ни.

За да се произнесе настоящия състав на съда съобрази следното:

Производството пред първата инстанция е образувано на 29.04.09г. по исковете на И.И. П. (поч. на 23.10.09г. и чийто процесуален правоприемник е М.К.Т.) против Висш съдебен съвет на РБ /ВСС/ за заплащане на сумата: от 253.68лв. като имуществена вреда в резултат на платеното от ищцата публично държавно вземане на невалидно изпълнително основание в полза на ВСС по изп.д. № 7753/08г. на публичния изпълнител при РД на АДВ-Варна, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й плащане; от 12.69лв., представляваща законната лихва върху сумата от 253.68лв. от 15.12.08г. до подаване на исковата молба в съда, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на иска до окончателното й изплащане; от 62.76лв. като имуществена вреда, изразяваща се в платените от ищцата пощенски разноски за жалба до ЕСПЧ по повод на допуснатите от националните съдилища нарушения на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й плащане; от 1.34лв., представляваща законната лихва върху сумата от 62.76лв. за периода от 27.02.09г. до подаване на настоящата искова молба, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й плащане; от 3000лв. като обезщетение за физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ да изпълни недължимо публично задължение; 3000лева обезщетение за причинено психическо неудобство и притеснение, психически и емоционален стрес в конкретния случай да изпълнява публично задължение, което не се е следвало, в срок и в навечерието на Коледните и Новогодишни празници; 5000лева обезщетение за накърненото добро име сред местните жители в резултат на унизителното третиране на ищцата на стари години от страна на държавата в лицето на публичния изпълнител да оповести определеното от него публично задължение; 5000 лева за причиненото психическо безпокойство и притеснения от очакваното съдействие от страна на горестоящия административен орган ВСС, гр.София в резултат на ангажираната от него защита по административен ред и наличието на действия и бездействия от негова страна; 5000лева за причиненото й безпокойство и притеснения, свързани с публичното узнаване на определени държавни вземания от страна на съседи и съселяни на ищцата; 3000лева като обезщетение за причиненото й неудовлетворение и разочарование от формирания отказ на ВСС да разгледа релевираните в жалбата оплаквания по същество, ведно със законната лихва върху уважената претенция от подаване на исковата молба в съда до окончателното им изплащане.

В исковата молба ищцата е твърдяла, че е на 90 години и получава пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на минималната за страната, плюс добавка за починалия й съпруг. Твърди, че страда от исхемична болест на сърцето, сляпа е с едното око и има операция на другото. Сочи, че на 27.03.06г. е предявила пред ВРС иск против Държавата в лицето на ДСП- гр. Долен Чифлик, РДСП-Варна и НАСП-София по реда на ЗОДОВ въз основа на отменително решение № 7314/22.06.05г. по адм.д. № 1873/05г. на ВАС, VІ отделение. С това решение е било отменено решение от 13.12.04г. на ВОС по адм.д. № 1490/04г., с което е била потвърдена заповед на РДСП-Варна /тя пък потвърждаваща заповед на ДСП-гр. Долни Чифлик/, за отпускане на целева помощ за отопление с твърдо гориво – в натура, вместо в пари, като ВАС е задължил социалните органи да преразгледат преписката по подадената молба за ново произнасяне по направеното искане за парична целева помощ за отопление. По образуваното гр.д. № 3650/06г. на ВРС, ХХХІ с-в, съдът е постановил решение № 2889/20.09.07г., с което е отхвърлил изцяло исковете за присъждане на имуществени и неимуществени вреди и прекратил производството за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 14.29лв. С това решение ищцата е била осъдена да заплати деловодни разноски по делото в размер на 4% ДТ върху отхвърлените искове – 240лв., на осн. чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ. Решението на ВРС е било оставено в сила от въззивната инстанция, но преди да е било налице влязло в сила решение, районния съдия е издал изпълнителен лист за присъдените разноски в размер на обща сума от 245лв. – издаването на ИЛ е било отразено върху гърба на решение № 2889/20.09.07г. Този изпълнителен лист е основан на нормата на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, която обаче към датата на постановяване на разпореждането – 22.10.08г. вече е била изменена със ЗИД на ЗОДОВ ДВ, бр. 43/2008г. и е приета новата норма на чл. 9а. Освен това издаването на изпълнителния лист не е било оповестено по начин, който да осигури адекватна защита на ищцата. Въз основа на така издадения изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 7753/08г. в РД на АДВ-Варна за сумата от 245лв. + 7.50лв лихва за забава. С писмено съобщение за доброволно изпълнение от 04.12.08г., изпратено на ищцата с препоръчано писмо с обратна разписка, същата е била поканена в срок от 7 дни да заплати посоченото публично задължение. С парите, получени като Коледна добавка и с парите от пенсията си, ищцата е заплатила през м. 12.08г. сумата от 253.68лв., с което е останала в навечерието на Коледните и Новогодишни празници без парични средства.С разпореждане от 17.12.08г. публичният изпълнител е прекратил производството по събиране на държавните вземания поради погасяването им. В писмена жалба от 06.01.09г. ищцата е адресирала оплакванията си до ВСС срещу районния съдия, издал изпълнителния лист без законно основание, както и против актовете на въззивния съд по спиране и разделяне на въззивното производство, както и против неоснователното обогатяване на ВСС с недължимите държавни такси по ЗОДОВ. ВСС не е разгледал жалбата по същество, а с писмо от 30.01.09г. е обективирал отказа си от такова разглеждане. Срещу този отказ, ищцата на 18.02.09г. е подала жалба пред Адм.С-Варна. Счита се, че са налице претърпени имуществени и неимуществени вреди от действия и/или бездействия на съдия по гр.д. № 2087/06г. на ВРС, ХХХІ с-в, довело до непозволеното увреждане в резултат на неоснователното обогатяване на ВСС с недължимо платените публични задължения. Това е довело до явно физическо и психическо неудобство, дискомфорт и стрес при изпълнението на публично задължение на невалидно изпълнително основание; засегнат е имуществения и правен интерес като гражданин и като социално слаб човек; липсата на адекватен съдебен контрол от страна на ВСС върху действията на районния съдия; неоказана дължима грижи от страна на ВСС като към стар човек, който се намира под особената закрила на държавата и обществото; наличието на бюрократично административно поведение и отношение към ищцата от страна на ВСС и безпринципна и неадекватна позиция на държавния регулаторен орган. Посочени са и претърпените имуществени вреди /изброени по-горе като отделни претенции/и неимуществени вреди /отново изброени по-горе при формулиране на претенциите за обезвреда/. Счита се, че отговорността за обезвредата на вредите е на ВСС, тъй като през релевирания период от датата на плащане на публичното задължение – 15.12.08г., между ищцата и ВСС е възникнало правоотношение по повод действията на съдията в първата инстанция /по постановяване на съдебното решение в осъдителната му част за разноски в размер на 240лв.; за издаване на изпълнителен лист въз основа на това решение при висящност на производството по проверка на този съдебен акт и при изменение на ЗОДОВ/, наличието на деликт, като отговорността за непозволеното увреждане следва да се понесе от ВСС като възложител на работата, в качеството му на публичен административен орган /и поради неговото бездействие да упражни фанкционален контрол върху действията на съдията от първата инстанция/. Претендира се именно отговорност на ВСС като възложител на работата на съдията от ВРС, при упражняването на която дейност са настъпили вредите за ищцата /така изрично уточняващата молба от 13.08.2009г. – л. 55 от делото на ВРС/.

Ответникът ВСС на РБ е депозирал в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба /наименован „писмени бележки”/. В същия исковете са оспорени изцяло като недопустими поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответника, поради което се претендира прекратяване на производството. Сочи се, че като ответник по делото е следвало да се конституира не ВСС, а орган на съдебната власт, който притежава правосубектност и в рамките на чиято дейност са постановени актовете, от които се сочи, че са настъпили вредите.

От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:

Видно от копие на преписката по изп.д. № 7753/08г. на РД на АДВ-Варна, че същото е образувано въз основа на издадения на 24.10.08г. изпълнителен лист по гр.д. № 2087/06г. на ВРС, ХХХІ с-в, с който И. И.П. е била осъдена да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ВСС сумата от 240лв., държавна такса върху отхвърлената част от иска, на осн. чл. 10, ал. 2 от ЗОДВПГ /л. 25-26; л. 176 от делото на ВРС/. Към момента на издаването на изпълнителния лист не е било влязло в сила решението на ВРС, тъй като против същото е била подадена своевременно въззивна жалба /л. 56-70 от делото на ВРС/, а по-късно било образувано и в.гр.д. № 2447/07г. на ВОС /видно от копие на решението на л. 71-74 от делото на ВРС/. Решението на ВРС от 20.09.07г. по гр.д. № 3650/06г., ХХХІ с-в е било оставено в сила с решение от 25.03.09г. на ВОС по в.гр.д. № 2447/07г. Последното не е допуснато до касационно обжалване с определение № 1333/29.09.09г. по гр.д. № 1093/09г. на ВКС, ІV г.о. /последното при направена служебна справка за движението на посоченото въззивно гр.дело/.

В рамките на образуваното изпълнително дело на РД АДВ-Варна, на ищцата е било изпратено съобщение за доброволно изпълнение от 04.12.08г. за заплащане на сумата от 245лв. + 7.50лв. лихва /л. 173/, което тя е получила на 11.12.08г. /л. 174/. На 15.12.08г. сумата от 253.68лв. е заплатена в касата на РД АДВ-Варна /ПКО на л. 172/. С разпореждания от 17.12.08г. публичният изпълнител е разпределил постъпилата сума от 253.68лв. (като 245лв. главница и 8.68лв. лихва) и е наредено да се платят по сметка на ВСС; прекратил е производството по събиране на публичното задължение по изп.д. № 7753/08г. поради погасяването му. Сумите са преведени на ВСС на 17.12.08г. /л. 169-171 и 178 от делото на ВРС/.

С жалба от 06.01.09г. ищцата е сезирала ВСС с изложение на горната фактическа обстановка и е отправила искания да се провери движението на гр.д. № 2087/06г. на ВРС, ХХХІ с-в и по в-гр.д. № 2447/07г. на ВОС на осн. чл. 54, ал. 1, т. 2 от ЗСВ; да се направят предложения за дисциплинарни наказания на съдиите на осн. чл. 54, ал. 1, т. 6 от ЗСВ; да се разпореди внесената сума от 253.68лв. по сметка на ВСС да бъде възстановена обратно като недължимо платена. На 30.01.09г. ВСС е изготвил отговор чрез председателя на „Комисия Борба с корупцията и професионална етика”, с който ищцата е уведомена, че горната жалба е оставена без уважение, тъй като ЗСВ не позволява ВСС да извършва проверки и да се произнася по правилността на актовете на магистратите. С покана за изпълнение от 01.10.10г. ищецът е отправил до ВСС да се разпореди връщане на платената сума за разликата над 10лв. до 40лв. ведно с лихва от 2.55лв. към 19.08.10г., като недължимо платени на осн. чл. 55 от ЗЗД и чл. 4а от ЗДТ. С отговор от 28.10.10г. ищецът е уведомен от ВСС, че и тази жалба е оставена без уважение със същите, посочени и в първия отговор основания.

Видно от представените с исковата молба доказателства, че ищцата е била вдовица, с получавана пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 148.54лв. от 01.07.08г. Същата е страдала от хипертонична сърдечна болест, както и е било проведено оперативно лечение на очите.

От показанията на разпитаната пред ВРС свидетелка И. К.се установява, че на 08.12.08г. тя е посетила И. И. П., тъй като са се сприятелили покрай децата си, когато са били състуденти. На следващия ден на вратата на дома на И. се почукало и след 10-тина минути след като И. се върнала, тя била „ни жива, ни умряла”. Получила писмо с обратна разписка, в което пишело, че дължи 250лв. на държавата. Споделила, че тъкмо получила малко повече пари и сега трябвало да ги даде. Свидетелката също прочела писмото. След идването на сина на И., същият й разяснил какво е писмото – по дело, което се е водило и въпреки, че не било приключило, парите ги искали предварително. За времето докато двете приятелки чакали да се върне сина на И., свидетелката сочи, че последната е щяла да получи инсулт, тъй като се притеснявала откъде ще ги вземе тези пари.

От съвкупния анализ на събраните и обсъдени по-горе писмени и гласни доказателства, съдът намира следното от правна страна:

На първо място предмет на въззивната производство са единствено исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди в полза на ищцата /по които са постановените от ВРС решение № 95/13.01.11г. и за поправка на очевидна фактическа грешка решение № 3958/18.10.11г./ Не е предмет липсващото произнасяне по приетия за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, нито пък има искане от някоя от страните за допълване на решението на ВРС.

На второ място, съдът изхождайки от изложените твърдения по фактите и формулирането на предявените претенции за обезвреда на вреди /както в исковата молба, така и в уточняващите молби/, намира, че предявените искове следва да се подведат под хипотезите на правните норми на чл. 49 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД (не е налице хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – съгласно и приетото с определение № 42/30.06.10г. по адм.д. № 33/10г. на смесен 5-членен състав на ВАС и ВКС, тъй като не се претендират вреди вследствие на незаконосъобразни актове на органи и длъжностни лица от администрацията на държавата и общините, причинени при или по повод изпълнение на административна дейност; не е налице и никоя от хипотезите на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като няма твърдения за осъществяване на такива факти по т. 1-7 от посочения текст, когато държавата отговаря за вреди, причинени при осъществяване на правозащитна дейност). При това положение, след като не са налице особените предвидени хипотези на ЗОДОВ, уреждащ отговорността на държавата за вреди, причинени от непозволено увреждане при действието на нейната администрация и правозащитни органи /и предвиждащ особен ред за защита на така накърнените права и законни интереси/, то пред увредените правни субекти остава общия ред за защита въз основа на уредбата на генералния деликт по ЗЗД – чл. 45, вкл. и чл. 49 от ЗЗД /така Определение № 671 от 25.11.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 598/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева/.

Именно по искове по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се е произнесъл и първоинстанционния съд /така още с решението си от 13.01.11г., а не едва с решението за поправка на ОФГ, както твърди въззивника Т. във втората си въззивна жалба/, поради което и решението е допустимо.

При така дадената правна квалификация на предявените искове, следва да се обсъди още един въпрос за допустимостта на производството по делото – дали след като отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД е функционална (налице е само доколкото е налице извършен деликт от лицето, на което е възложена работата и при или по повод на извършване на тази работа, и доколкото дееца е деликтоспособен, т.е. може да носи отговорност за непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД), то при наличието на функционален имунитет на магистрата /чл. 132 от КРБ - при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер/ и поради това при липсата на отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за съдията, дали е допустима претенцията по чл. 49 от ЗЗД за неговия възложител. Настоящият състав на съда намира, че дори и в тази хипотеза иска по чл. 49 от ЗЗД е допустим, а обсъждането на поставения въпрос касае основателността на предявените искове /за разлика от приетото становище в обратния смисъл по гр.д. № 63365/10г. на СРС, 33 с-в и по гр.д. № 36016/11г. на СРС, 38 с-в/. Или е в този аспект следва да се приеме, че обжалвания съдебен акт е допустим.

По основателността на предявените искове.

За да може да бъде реализирана отговорността на възложителя въз основа на нормата на чл. 49 от ЗЗД е необходимо вредите да са причинени виновно от лицето на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Отговорността на възложителя не е за лично, а за чуждо деяние. Следователно тя предполага едно лице да е причинило с личното си действие или бездействие вреда другиму и да отговаря за нея на осн. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД /така проф. д-р П. Г., „Деликтно право”, изд. „Фенея”, София, 2011г., стр. 126/.

С оглед изложеното относно същността на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, имайки предвид и цитираната по-горе норма на чл. 132 от КРБ, следва да се приеме, че след като съдията по гр.д. № 2087/06г. на ВРС, ХХХІ с-в, за когото не се твърди, че с издаването на изпълнителния лист против И. И. П., е извършил умишлено престъпление от общ характер, не носи гражданска отговорност за вреди от постановения съдебен акт, то и няма да е налице отговорност на възложителя на работата по правораздаване на този съдия. Предназначението на предвидения функционален имунитет на магистратите е да им осигури свободно от натиск и нежелано въздействие пространство, за да могат те свободно и по съвест да решават преписките и делата /така в Мотивите към проекта на Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (№ 354-01-76 от 25.07.2003 г.). Съществуването на това ограничение е и в изпълнение на т. 66 от Препоръка CM/Rec(2010)12 на Комитета на министрите до държавите-членки относно съдиите: независимост, ефективност и отговорности (приета от Комитета на министрите на 17 ноември 2010 г. на 1098-ма среща на заместник-министрите, с която е обновена Препоръка Rec(94)12 на Комитета на министрите относно независимостта, ефективността и ролята на съдиите.

Но дори и да не се приеме, че предвидената гражданска неотговорност на съдията /извън случаите на извършено умишлено престъпление от общ характер/ води и до липсата на отговорност на държавата в лицето на нейните органи – възложители, то в конкретния случай следва да се съобрази и друго обстоятелство. Не е налице отмяна на разпореждането на съдията на 31 състав на ВРС по гр.д. № 2087/06г., с което е разпоредено издаването на изпълнителния лист против И. П. Този акт е обжалваем на осн. чл. 244, ал. 1 от ГПК /отм./, но И. П. не го е обжалвала, макар и в действителност към датата на постановяването му да е налице изменение на ЗОДОВ и да е предвидена в чл. 9а проста държавна такса. Същевременно е действала и нормата на чл. 242, ал. 5 от ГПК /отм./, задължаваща съдията служебно да издаде изпълнителен лист за присъдените в полза на държавата суми. Или, дори и да се приеме, че функционалния имунитет на съдията е пречка да се търси гражданска отговорност само от съдията, но не и от неговия възложител, то се налага извода, че не е налице виновно поведение на съдията, което да е в основата на претендираните за обезщетение вреди – не е била упражнена активност от самата ищца за осъществяване на инстанционен контрол на разпореждането на съдията за издаване на изпълнителен лист.

Отделно от горното, съдът намира, че не е налице и причинна връзка между претендираните за обезщетение имуществени вреди и поведението на районния съдия по посоченото дело. Това е така, защото правото на жалба пред ЕСПЧ съобразно чл. 35 от ЕКЗПЧОС възниква след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита в съответствие с общопризнатите норми на международното право /а настоящото дело е висящо и е за защита именно на тези права/. Освен това такова обжалване е факултативно и това, че ищцата е предприела обжалване пред ЕСПЧ, не обосновава извода, че направените пощенски разходи за изпращане на жалбата, съставляват вреди, които да са причинени от действието на районния съдия от ВРС. А ако пък жалбата на И. П. бъде уважена от ЕСПЧ, то тя ще има правото на разноските именно по посоченото дело. Само по тези съображения се явяват неоснователни претенциите за заплащане на сумата от 62.76лв. като имуществена вреда, изразяваща се в платените от ищцата пощенски разноски за жалба до ЕСПЧ по повод на допуснатите от националните съдилища нарушения на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й плащане, както и за заплащане на сумата от 1.34лв., представляваща законната лихва върху сумата от 62.76лв. за периода от 27.02.09г. до подаване на настоящата искова молба. Отделно пък е неоснователна претенцията за присъждане на законната лихва върху последната сума от подаване на исковата молба до окончателното й плащане, тъй като е налице забраната за начисляване на лихви върху лихви /анатоцизъм/.

Неоснователна се явява претенцията за присъждане на обезщетение на имуществените вреди, съизмерими с размера на платената по изпълнителното дело сума, тъй като за ищеца е налице възможността за претендиране връщането на тази сума като платена без правно или при отпаднало основание /ако се поддържа, че с изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр. 43/08г. автоматично отпадат и задълженията по присъдените на осн. чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ суми за държавни такси в пропорционалния им размер/. Поради това и иска за заплащане на сумата от 253.68лв. като имуществена вреда в резултат на платеното от ищцата публично държавно вземане на невалидно изпълнително основание в полза на ВСС по изп.д. № 7753/08г. на публичния изпълнител при РД на АДВ-Варна, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й плащане, следва да се отхвърли. Поради акцесорността на претенцията за присъждане на лихви върху главницата, то и иска за присъждане на сумата от 12.69лв., представляваща законната лихва върху сумата от 253.68лв. от 15.12.08г. до подаване на исковата молба в съда, също е неоснователна и следва да се отхвърли. За искането пък за присъждане на законната лихва върху тази сума от 12.69лв. важат аргументите, изведени от забраната за анатоцизъм.

Съдът намира, че по делото не се установи наличието на претърпени неимуществени вреди от майката на въззивника Т. – същата да е преживяла физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ да изпълни недължимо публично задължение. Няма данни лично самата И. П. да е извършила плащането на сумата на 15.12.08г. на касата на РД АДВ-Варна /това не личи по никакъв начин от ПКО № 4276/, а напротив – върху копието , изпратено от ТД на НАП-Варна /л. 172 от делото на ВРС/ е налице подписа на М.К.Т.. Иска за заплащане на сумата от 3000лв. като обезщетение на тези вреди като неоснователен следва да се отхвърли изцяло. От свидетелските показания, които останаха изолирани, не се установи И.П. да е преживяла и психическо неудобство и притеснение, психически и емоционален стрес в конкретния случай да изпълнява публично задължение, което не се е следвало, в срок и в навечерието на Коледните и Новогодишни празници. Свидетелката сочи само на нейната реакция при узнаването на задължението към държавата и притеснението й откъде ще вземе парите, но не и че е преживяла стрес да заплаща задължение, за което знае, че не се следва. И тази претенция следва да се отхвърли като неоснователна в пълния й предявен размер от 3000лв. От събраните по делото доказателства не се установи по никакъв начин, че задължението към държавата е било оповестено и нейните съселяни са узнали за същото, с което пък същевременно да е било накърнено доброто име на И. П. Нито едно от тези твърдения не са установени с допустими доказателства – връчването на писмо с обратна разписка не означава оповестяване на съдържанието на поставеното в плика съобщение за доброволно изпълнение, нито пък свидетелката е сред местните жители, нито пък се установи каква е била репутацията на И. П. сред местните жители. Иска за присъждане на сумата от 5000лева като обезщетение за накърненото добро име сред местните жители в резултат на унизителното третиране на ищцата на стари години от страна на държавата в лицето на публичния изпълнител да оповести определеното от него публично задължение, следва да се отхвърли. Не се установи и факта, че с подаването на жалбите до ВСС, ищцата е преживяла психическо безпокойство и притеснения от очакваното съдействие от страна на горестоящия административен орган ВСС, гр.София в резултат на ангажираната от него защита по административен ред, както и резултата от бездействието на ВСС. Факт е, че 90 годишната жена е действала през цялото време чрез своя син М.К.Т., който е и адвокат, и който е съставител на жалбите и всички документи, изходящи от името на неговата майка, но по делото няма данни именно с какви очаквания самата Ирина Петкова е свързала подаването на жалбите до ВСС /и дали изобщо е знаела каква е функцията на ВСС, предвидена в КРБ и какво може да се очаква от ВСС/, така че бездействието на ВСС да е причинило негативните емоции, чието обезщетение се претендира. И този иск в размер на 5000лв. като неоснователен следва да се отхвърли. Неоснователен се явява и иска за присъждане на обезщетение в размер на сумата от 5000лева за причиненото й безпокойство и притеснения, свързани с публичното узнаване на определени държавни вземания от страна на съседи и съселяни на ищцата. Както се посочи по-горе, не се установи настъпването и на тези вреди /няма нито едно доказателство, че публичното задължение на Ирина е станало достояние на нейни съседи или въобще съселяни, за да се изследва въпроса за преживяно притеснение и безпокойство/. По горните съображения следва да се отхвърли и иска за присъждане на обезщетение в размер на 3000лева като обезщетение за причиненото й неудовлетворение и разочарование от формирания отказ на ВСС да разгледа релевираните в жалбата оплаквания по същество – няма събрани по делото доказателства, че И. П. е вложила очаквания при подаване на жалбите си до ВСС, че последният ще предприеме проверка по цитираните в жалбите дела и ще предприеме и налагането на дисциплинарни наказания на магистратите от ВРС и ВОС, както и ще върне платените пари по изпълнителното дело. Тази липса пък обуславя извода за недоказаност и на преживяванията като разочарование и неудовлетворение, които се сочи, че са изпитани от И.П. при получаване на отказите /изобщо няма данни самата тя да е узнавала и за съдържанието на изпратените от ВСС отговори на подадените от нейно име жалби/.

Или, след като не са налице неимуществени вреди, претърпени от И. П., то и не може да се ангажира отговорността по чл. 49 от ЗЗД в лицето на ВСС. И не на последно място, настоящият състав на съда намира, че ВСС не е възложител на работата на магистратите в РБългария по осъществяване на функцията по правораздаване. Това е така, защото ВСС взема решение за назначаване на магистратите /съдии, прокурори и следователи/ - чл. 160 от ЗСВ. След влизането в сила на решението за назначаване, административния ръководител на съответния орган на съдебната власт издава акт за заемане на длъжността, а магистратът започва изпълнението на служебните си задължения в съответния орган на съдебната власт от момента на встъпване в длъжност (чл. 161, ал. 1, 3 и 4 от ЗСВ). Или, горното сочи на сложен фактически състав по учредяване на правоотношението по полагане на труд чрез осъществяване на дейност по правораздаване от страна на съдията. В тази връзка следва да се има предвид, че разрешаването ползването на платен годишен отпуск, плащането на възнагражденията и съответните нормативно предвидените обезщетения, става със заповед на съответния административен ръководител на органа на съдебната власт, където полага труд съдията, респ. със средства от бюджета на този орган на съдебната власт /отделните съдилища са юридически лица/. А за определяне качеството на „възложител” по см. на чл. 49 от ЗЗД в правната теория се приема, че това е правен субект, в чиято полза или интерес се извършва възложената работа /така проф. д-р П. Г. в цитираното съчинение, стр. 128/. От горните нормативни положения относно назначаването и относно начина на функциониране на правоотношението на съдията по възлагане и изпълнение на работата да правораздава, следва да се приеме, че по-скоро ВСС е управленски и кадрови орган, но не и възложител на работата на съдиите в РБ. Последното пък налага на самостоятелно основание /отделно от изложеното по-горе за липсата на неимуществени вреди, на виновно поведение на съдията и на причинна връзка между имуществените вреди и поведението на районния съдия/, че предявените против ВСС претенции са неоснователни, тъй като ответникът не е възложител на работата на съдиите.

Гореизложеното обуславя извода за неоснователност на всички предявени искове и поради това решението, с което частично са уважени исковете следва да се отмени и същите да се отхвърлят, а в частта му с която исковете са отхвърлени – следва да се потвърди. Решението на ВРС следва да се отмени и в частта му за разноските предвид изхода на спора с настоящото решение.

В полза на ВСС на РБ следва да се присъдят направените по делото разноски пред настоящата инстанция – заплатена ДТ за въззивно обжалване /25лв. + 2.50лв. банкова комисиона/ и юрисконсултско възнаграждение /съгласно искането, формулирано в отговора на въззивната жалба – л. 70 от в.гр.д. № 580/11г. на ВОС/ - в размер на 936.61лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС за минималните адвокатски възнаграждения /при интерес пред въззивната инстанция в размер на 24330.47лв., тъй като ВСС от една страна се защитава против въззивната жалба, атакуваща отхвърлителните части, а от друга страна обжалва решението в осъдителните му части/.

Относно обжалваемостта на решението - съдът намира, че същото може да бъде обжалвано пред ВКС при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като цената на иска за неимуществени вреди е в размер над 5000лв. (24 000лв.) и това, че самият ищец е определил отделни суми за обезщетение на неимуществените вреди, не следва да води до извод за наличието на обективно кумулативно съединени отделни искове за неимуществени вреди. Но преценката в крайна сметка е на ВКС ако бъде сезиран с касационна жалба.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 95/13.01.11г., поправено с решение № 3958/18.10.11г., постановени по гр.д. № 4657/09г. на ВРС, ХХV с-в, В ЧАСТИТЕ, с които на основание чл. 45, ал. 1, вр. чл. 49 от ЗЗД и 86, ал. 1 от ЗЗД, ВСС на РБългария, със седалище и адрес на управление гр.София,1000, ул.”Съборна”9, е осъден да заплати на М.К.Т. ЕГН **********, сумата от 253,68лв. представляваща обезщетение за причинена имуществена вреда, ведно със законната лихва, считано от 30.04.2009г.- датата на подаване на исковата молба, сумата от 12,69лева, представляваща законната лихва върху главницата за периода от 15.12.2008г. до 30.04.2009г.- датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата от 67,76лева представляваща заплатени пощенски разходи за подадена жалба до ЕСПЧ, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от 1,34лева- представляваща законната лихва върху сумата за периода от датата на падежа 27.02.2009г. до датата на завеждане на иска, КАКТО И В ЧАСТТА с която на основание чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД и 86 ЗЗД ВСС на Р България, със седалище и адрес на управление гр.София,1000, ул.”Съборна”9, е осъден да заплати на М.К.Т. ЕГН **********, сумата от 1000лева, обезщетение за неимуществени вреди за причинено физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ да изпълни недължимо публично задължение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -30.04.2009г. до окончателното изплащане на вземането, КАКТО И В ЧАСТТА, с която Висшия съдебен съвет на Р България, със седалище и адрес на управление гр.София,1000, ул.”Съборна”9, е осъден да заплати на М.К.Т. ЕГН **********, сумата от 10лева - сторените по делото съдебно деловодни разноски пред ВРС, съобразно уважената част на иска, на основание чл. 78 , ал.1 ГПК, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете на И. И. П., ЕГН **********, починала на 23.10.09г. и заместена в хода на процеса на осн. чл. 227 от ГПК от М.К.Т., ЕГН ********** *** против Висш съдебен съвет на Република България, със седалище гр. София, за заплащане на сумата от 253,68лв. представляваща обезщетение за причинена имуществена вреда в резултат на платеното от ищцата публично държавно вземане на невалидно и негодно изпълнително основание в полза на ВСС по изп.д. № 7753/08г. на публичния изпълнител при РД на АДВ-Варна, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2009г. - датата на подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане; за заплащане на сумата от 12,69лева, представляваща законната лихва върху главницата от 253.68лв., за периода от 15.12.2008г. до 29.04.2009г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане; за заплащане на сумата от 62,76лева представляваща заплатени пощенски разходи за подадена жалба до ЕСПЧ по повод допуснатите от националните съдилища нарушения на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 29.04.09г. до окончателното изплащане на задължението, ведно със сумата от 1,34лева, представляваща законната лихва върху сумата от 62.76лв. за периода от датата на падежа 27.02.2009г. до датата на завеждане на иска 29.04.09г.; за заплащане на сумата от 1000лева като обезщетение за неимуществени вреди, представляващи причинено физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ да изпълни недължимо публично задължение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба 29.04.2009г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 49 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 95/13.01.11г., поправено с решение № 3958/18.10.11г., постановени по гр.д. № 4657/09г. на ВРС, ХХV с-в, В ЧАСТИТЕ, с които е отхвърлен иска на И. И. П., ЕГН **********, починала на 23.10.09г. и заместена в хода на процеса на осн. чл. 227 от ГПК от М.К.Т., ЕГН ********** *** против Висш съдебен съвет на Република България, със седалище гр. София, за разликата над 1000лв. до общо 24 000лв., представляваща претенция за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди, както следва: над 1000лв. до 3000лв. като обезщетение за физическо неудобство, дискомфорт и стрес сама и без чужда помощ да изпълни недължимо публично задължение; 3000лева обезщетение за причинено психическо неудобство и притеснение, психически и емоционален стрес в конкретния случай да изпълнява публично задължение, което не се е следвало, в срок и в навечерието на Коледните и Новогодишни празници; 5000лева обезщетение за накърненото добро име сред местните жители в резултат на унизителното третиране на ищцата на стари години от страна на държавата в лицето на публичния изпълнител да оповести определеното от него публично задължение; 5000 лева за причиненото психическо безпокойство и притеснения от очакваното съдействие от страна на горестоящия административен орган ВСС, гр.София в резултат на ангажираната от него защита по административен ред и наличието на действия и бездействия от негова страна; 5000лева за причиненото й безпокойство и притеснения, свързани с публичното узнаване на определени държавни вземания от страна на съседи и съселяни на ищцата; 3000лева като обезщетение за причиненото й неудовлетворение и разочарование от формирания отказ на ВСС да разгледа релевираните в жалбата оплаквания по същество, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда до окончателното им изплащане, на осн. чл. 49 от ЗЗД.

ОСЪЖДА М.К.Т., ЕГН ********** *** да заплати на Висш съдебен съвет на Република България, със седалище гр. София сумата от 964.11 /деветстотин шестдесет и четири лева и единадесет ст./лв., на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, представляващи разноски за въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщението до страните, при наличието на предпоставките за допустимост на касационното обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: